Пътешествие до Волжка България

Ибн Фадлан

 

 

I. УВОДНА ЧАСТ НА КНИГАТА
 

В името на Аллаха Благородния, Благочестивия!

Тази книга е написана от Ахмад бну Фадлан бну Рашид, бну Хаммад, последовател на Мохамед бну Сюлейман и пратеник на Ал-Муктадир при царя на славяните.

В нея той ни съобщава какво е видял в страната на тюрките, хазарите, руснаците [славяните], башкирите и други [народи] независимо от разликата във вярата им, историята на техните царе и състоянието на държавните дела.

Ахмад бну Фадлан разказва: "Когато пристигна писмото от Алмуш на Хазар, син на Балтацар - цар на славяните, до повелителя на правоверните Ал-Муктадир, в което той го моли да изпрати при него хора, които биха го посветили във вярата, биха му дали познания на законите на исляма и биха построили за него джамия, иззидали за него Манбар [1], от който ще се чете молитва за него [царя] в неговия град и по всички краища на царството му. Издинали биха в негова чест крепост, в която могъл би да се укрие от противниците си - вражески настроените към него царе, и най-накрая той получи желаното потвърждение [именно на това, което искаше]. Посредник пък му беше Надир ал-Хурама. Аз бях избран да му прочета [на царя] това писмо и да му предам това, което му бе подарено, да упражнявам надзор  над факихите [2] и муаллимите [3]. А каква беше причината му [тази на халифа] да изпрати на царя цялото това богатство, тъй като този строеж, за който вече се спомена, за заплатата на факихите и муаллимите се отплащаше с едно селище, наречено Артахушматин от земите на Хорезм, едно от селата на Ибн ал-фурат. Посланик до Ал-Муктадир от владетеля на славяните беше мъж по име Абдула бну Башту ал-Хазари [хазарец], а посланик от страна на султана [халифа] бе Сусан ар-Расси - покровител на Надир ал-Хурами, на Такин ал-Турки [турчин], на Барис ас-Саклаби [славянин] и аз заедно с тях, както вече ви съобщих. И така аз му връчих [4] подаръци - на жена му, на децата му, на неговите братя, на неговите управници, а също и лекарствата, за които той бе помолил Надир преди това с писмо

1. Мандар - трибуна, издигнато място в джамия, предназначено за оратор, от което той говори на хората, намиращи се вътре.

2. Факих - четец на Корана, може да бъде и юрист, законовед, въобще човек, вещ в мюсюлмаското право.

3. Муаллим - учител, човек, знаещ повече от другите, до който се допитват за различни неща.

4. Очевидно на "царя на славяните". Тук Ибн Фадлан изпреварва събитията, за които ще разкаже по-късно. Надир ал-Харами, както ще видим, също е писал до царя на Булгарите.

 

II. НЕАРАБИ  И  ТЮРКИ

Част от пътешествието при персите

2.

И ние тръгнахме на път от град Мадина ас-Салям [града на мира] [1] в четвъртък, когато настъпи единадесетата нощ на месец сафар от 300 година [2]. Спряхме се в Ан-Нихрауан [3], а после бързо тръгнахме, вървяхме, докато не стигнахме Ас-Даскара. Там останахме три дни, След това наново потеглихме и като никъде не спирахме, пристигнахме в Ал-Хелуя и минавайки през Кармисин, се задържахме в този град 2 дни.

Пристигнахме в Хамадан, престояхме в него 3 дни, после пак се отправихме на път, докато не стигнахме до Саус, където си отпочинахме 2 дни, оттам пък се придвижихме до Ар-Рай, където се установихме, и прекарахме 11 дни в очакване на Ахмед бну Али аху Сулук, намиращ се в Хуар ар-Рай. Самите ние тръгнахме за Хуар ар-Рай и се задържахме в него 3 дни. Продължихме за Симнан, а оттам за Ад-Дамган, където случайно срещнахме ибн Каран - привърженик на Ад-Даи [4], затова се престорихме на керванджии. Ускорихме ход и продължихме така до Нишапур. Лейла бну Нуаман [5] беше убит и ние сварихме там Хаммауейх Куса [6], командуващия войските на Хорасан. Тръгнахме към Сарахс, оттам за Мару, стигнахме и до Кушмахан, който е част от пустинята Амул. Там прекарахме 3 дни, за да отпочинем и ние, и камилите, за да се отправим наново в пустинята, като сторихме по-късно, пресичайки я надлъж до Амул. След това прекосихме Джайхун и пристигнахме в Афирайр-рабат Тахир бну Али [7].

По-късно се насочихме към Байканд, а след това към Бухара. Там се срещнахме с Ал-Джахайни - секретар на емира на Хорасан, наричан още в Хорасан шейхът-опора.

Преди всичко той се погрижи да ни намери подслон и ни отреди човек, който да е на наше разположение и да е в състояние да удовлетворява потребностите и нуждите ни. Накратко, да изпълнява желанията ни. При него останахме няколко дни на почивка. Подир това той измоли аудиенция да се срещнем с Наср бну Ахмад [8] и ние се възползвахме от случая. А той беше голобрад младеж. Приветствахме го с всички почести, предназначени за емир, а той ни покани да седнем. Първите думи, с които се обърна към нас, бяха: "Как е моят господар - повелителят на правоверните? Нека Аллах да му помага, щото той да бъде по-дълго сред нас на този свят! Мир нему и на неговите подчинени." Отвърнахме: "Чувствува се добре, благоденствуа." Той добави: "Нека Аллах да му дава още благополучие!"

След това му беше прочетено писмото, адресирано до него, отнасящо се до предаването на Артахушматин от Ал-Фадл бну Муса ан-Насрани [християнина] - управителя на Ибн ал-Фурат, и предаването на селото на Ахмед бну Муса Ал-Хуарезми [т.е. Хорезмиеца] и доставянето на писмото, чието изпълнение трябваше да извършим ние. Писмото бе необходимо да пристигне неприкосновено в Баб ат-Турк [9], а за това се налагаше да се отстранят всички препятствия за нас. Той попита: "Къде е Ахмед бну Муса?" - Отговорихме му: "Оставихме го в града на мира [Багдад], за да може да ни последва след 5 дни." Тогава той изрече: "Слушам и се подчинявам на това, което е заповядал повелителят на правоверните. Нека Аллах продължи остатъка от дните на живота му." Продължавайки мисълта си, каза: "Вест за това достигна и до Ал-Фадл бну  Муса ан-Насрани - управляващия Ибн ал-Фурат. Той пусна в ход своята хитрост по адрес на Ахмед бну Муса, а именно - написа до началниците на полицията по целия Хорасански път [в участъка от окръжния град Сарахса до Байканд] да изпратят [те] разузнавачи, които да открият местопребиваването на Ахмед бну Муса ал-Хуарезми по хановете. А той [Ахмед] е човек с такава и такава външност и качества, така че който го хване, нека да го държи под стража, докато не получи нашето писмо, на което и да се подчинява. И така той беше хванат в Мару и сложен под арест. А ние останахме в Бухара 28 дни. Също така Аб-Фадл бну Муса достигна до разбирателство с Абдула бну Башту и други наши пътници, които почнаха да говорят: "Ако ние останем, неочаквано ще ни връхлети зимата и ще загубим много време за навлизане [в нова държава хорези], а Ахмед бну Муса, след като изпълни задълженията си към нас, ще ни догони."

Ибн Фадлан произнесе следните слова: "Видях дирхемите [драхмите] на Бухара, различните им видове и цветове. Има някои от тях, познати под името АЛ-ГИТРИФИ, Направени са от червена мед и от жълта мед и от тях е взето известно количество без тегло. 100 от тези дирхеми са равни на 1 [дирхем] от сребро. А ето и условията им [на дирхемите] за махра [10] на техните жени. Говори се еди-кой си син от еди-кой си род се жени за дъщерята на еди-кой си от... род и получава зестра от еди-колко си и еди-колко си гитрифски дирхема." По такъв начин се закупува и недвижимо имущество, както и снабдяването с роби. Не се споменава за друг вид  дирхеми. Има и дирхеми още, за направата на които е използвана само жълта мед. Но от тях се равняват на 1 данак. Срещат се и дирхеми, изсечени също от жълта мед и познати под названието самаркандски. 6 от тях се равняват на 1 данак."

 

1. Мадина ас-Салям - Багдад.

2. Тази дата отговаря на 21 юни 921 година. Тогава именно започва и пътешествието на Ибн Фадлан.

3. Ан-Нихрауан - местност ме

4.

И така, след като чух думите на Абдула бну Башту и на другите, които ме пазеха от неочакваното настъпление на зимата, напуснахме Бухара, връщайки се към реката, където наехме кораб до Хорезм.

Разстоянието до целта на нашето пътешествие от мястото, от което наехме кораба, беше 200 фарсаха [1]. Затова и пътуването продължи няколко дни. Като цяло за нас пътешествието по реката не беше съвсем равностойно - заради студа и неговата сила. Но най-накрая пристигнахме в Хорезм. Направо се запътихме към емира на града - Мохамед бну Ирак Хорезм шах. Той се отнесе благородно и великодушно към нас, нагости ни и ни даде подслон. След като изминаха три дни, проводи да ни извикат, за да обсъдим с него въпроса за влизане в страната на тюрките. Сподели с нас: "Няма разрешение и благословия за това ви действие, не мога да ви позволя слепешката да рискувате кръвта си. Знам. че хитростта, подготвена за вас, е лошо скроена шега от страна на този юноша [2] или така наречения ТАКИН. Той работеше при нас като ковач и вече е добре запознат с продажбата на желязо в страната на неверниците [3] и го е принудил да се обърне към повелителя на правоверните и да му предаде изпратеното писмо от царя на славяните. Емирът на Хорасан [4] е имал по-голямо право да прочете проповед за повелителя на правоверните от тази страна, ако би намерил възможност, защото Вие и в страната, за която става въпрос, има хиляди племена неверници. И ето всички го правят, за да излъжат емира, султана. И така: "Съветвам Ви да изпратите писмо до великия емир, пък той да се отнесе с писмо до султана, нека Аллах да му бъде на помощ, а Вие ще останете тук дотогава, докато се получи отговор" [5].

Още на същия ден ние си тръгнахме. След това се завърнахме при него, като непрекъснато го ласкаехме, като му говорехме: "Това е заповед на повелителя на правоверните и неговото писмо, какъв смисъл има да се караме с него заради това? Засега той не ни е разрешил." И така се спуснахме от Хорезм за Джурджания. Пътят по вода между тях беше 50 фарсаха. Видях и хорезмитски драхми, и фалшиви, и оловни, и такива, които не бяха с нормално тегло, и медни. Един дирхам "тазидж" [6] е равен на четири и половина данака [7]. Някои обменители продават кости за игра, мастилници [8], както и дирхеми. Хорезмийците са грубовати хора както по приказките, така и по външен вид. Като говорят, като че ли пищят скворци. Близо до Ал-Джурджания, на около 2 дни път от нея, се намира някакво селище, което се нарича Ардак. Населението му се състои от кардалийци, говорът им прилича на жабешко квакане. Те се отричат от повелителя на правоверните - Али бну Абу Талеб - нека Аллах винаги да одобрява делата му - в края на всяка молитва.

1. Фарсах - мярка за дължина, равняваща се на 2250 м.

2. На араб. гулям - дума с две значения: 1. юноша, току-що излязъл от младежка възраст; 2. млад слуга, имащ привилегировано положение. Така например споменатият Таркин е играл значителна роля в отношенията с царя на българите.

3. Това е още едно доказателстов, че тюрките са наричали славяните неверници още при посещението на Ибн Фадлан и неговите спътници.

4. Наср бну Ахмад - саманидски емир.

5. Впоследствие ще разберем, че Такин ат-Турки по-рано е живял в Хорезм. Тамошните жители го обвиняват, че тайно е уредил посредничеството от страна на халифа до царя на българите, като е нарушил правото на саманидския емир, който е бил в по-голяма близост с тези немюсюлмански страни.

6. Букв. суров, пресен.

7. Древноперсийска монетна единица, равняваща се на 1/6 част от сребърния дирхем.

8. Тази дума в различните ръкописи се различава по написанието си, но в повечето случаи означава това, което се дава в настоящия превод.

5.

Останахме в Ал-Джурджания известно време. Река Джайхун изцяло замръзна. Дебелината на леда беше 17 педи. Конете, мулетата и камилите, както и колите, можеха да се движат по него, като по пътя той беше твърд и не се помръдваше дори. Такъв си и остана цели 3 месеца. Видяхме страната такава, че си мислехме, че това е само вратата Замхарир [1] - отворила се пред нас, готова да ни погълне. Снегът вали в тази страна само в съпровод на силен вятър. И ако човек от жителите на тази страна направи подарък на приятеля си или иска да му окаже някакво благодеяние, то той ще му каже преди това: "Ела по-добре у нас да си поприказваме на топло, гори чудесен огън." По такъв начин той му оказва своето голямо благодеяние и изразява добрите си чувства към него. Аллах е могъщ и велик и да бъде милостив към тях. Товарът на една кола дърва аттаг [2] струва някакви си 3000 ратла [3], а и теглото тези също 3000 ратла.

У тях няма да се види бедняк или просяк да стои пред някоя врата. Направо влиза в дома на някого и седи пред огъня да се посгрее, след това едва чуто промърморва "ПАКАНД", което на техния език трябваше да означава "хляб". След това му подхвърлят нещо и той си излиза.
 

* * *

 
Удължи се престоят ни в Ал-Джурджания, което ще рече, че ние прекарахме там месеците раджаб, шаабан,  рамадан и шауал [4]. Това дълго чакане там дължахме на студа, на неговата огромна сила. Действително, дочух да говорят, че 12 камили с двама от водачите бяха отишли да търсят дърва за огрев далеч зад някакви си блата, но в суетнята и бързината забравили да вземат със себе си огниво и прахан и те пренощували, без да палят огън. На сутринта, когато се събудили, намерили камилите умрели от студ. Усетих и аз тоя студ, пазарището и улиците бяха напълно опустели до такава степен, че човек дълго можеше да броди с часове из безлюдния град, без да срещне нийде никого. Веднъж излязох от банята и когато влязох в къщата, поглеждайки към брадата си, установих, че на мястото й се намираше една ледена шушулка - трябваше да се доближа до огъня, за да придобие тя предишния си вид. По цял ден стоях посред дома, а в него имаше нещо подобно на юрта, облицовано отвътре с тюркско кече, а аз по средата си правех нещо като гнездо от дрехи и кожи. Понякога от много лежане и от сковаващия студ бузата ми се залепваше за възглавницата. Студът беше неописуем, та дори меховете, покрити с шуба от овчи кожи, през нощта се пукаха. Покриването им въобще не помагаше. Ако не бях го видял с очите си, нямаше да повярвам. Даже и земята се пукаше, невероятният мраз образуваше огромни оврази по снагата й. Едно древно дърво се пръсна на две. Когато месец шауал на 309 година [5] се преполови, настъпи промяна във времето. Ледът по реката Джайхун започна да се топи и ние почнахме да се стягаме за нашето пътешествие. Купихме тюркски камили, поръчахме да ни направят пътни мехове от камилски кожи за преминаване през реката и с помощта на които щяхме да се отправим към страната на тюрките. Запасихме се за из път с хляб, просо, изсушено и осолено месо за три месеца. Обърнахме се към жителите на страната, чиито гости бяхме и с които се бяхме сприятелили, да ни съдействуват за намиране на дрехи, и то колкото се може в по-голямо количество. Ужасихме се от начинанието им, преувеличиха и прекалиха с приказките си. Когато видяхме стореното, оказа се, че е двойно повече от описаното. За всеки от нас имаше по куртка [6], хафтан [7], шуба, плъстена шапка и на всичкото отгоре бурнус [8]. Като се нахлузи всичко това едно върху друго, оставаха да се виждат само две очи и, разбира се, широките панталони, двойно подплатени. За всеки имаше и по чифт гетри [9], ботуши от кимухт [10]. Над ботушите още едни чизми, така че когато яздехме камилата, не можехме да се помръднем от тежестта на грамадата от дрехи. От нас изостанаха и се отказаха от пътуването факикът, муаллимът и юношите, тръгнали с нас от Багдад, тъй като се уплашиха да влязат в тази страна. Тръгнахме най-подир: аз, посланикът, братът на неговата сестра, учителят и двамата юноши - Такин и Фарес. В деня, в който решихме да се отправим на път, аз им казах: "Хора! С Вас е царският слуга и той познава всичките ви работи и дертове. С Вас е писмото на султана, не се съмнявам, че в него се съобщава за изпращането на 4000 мусайбийски дирхема, които са за него. Вие ще пристигнете при цар чужденец и той ще поиска да му се плати за това." Тогава те отвърна +ойте. Навярно той няма да поиска никакво заплащане от наша страна." Предупреждавайки ги, им рекох: "Знам, че той ще поиска от нас да се разплатим с него", но те не се съгласиха с мен.

Работата с екипировката на кервана беше свършена. Наехме и водач по име Фалус - жител на Ал-Джурджания. Помолихме се на Аллах - великия и всемогъщия, и тръгнахме.

1. Замхарир - част от ада, в която има големи студове.

2. АТТАГ-тамариск - средиземноморски декоративен храст. Изсушени, клоните му бързо се възпламеняват и ярко горят.

3. Ратл - парична единица и мярка за тегло: 1 ратл = 144 дирхема, или 449,29 г.

4. Наименование на месеци по хиджра (мюсюлманския календар).

5. Годината е по хиджра = 921 г.

6. Връхна дреха, подобна на сако.

7. Широко, от груб плат палто.

8. Плъстена шапка и капюшон.

9. Гетри - обувки без подметки, достигащи до коленете.

10. Кимухт - вид черна кожа от кон или магаре.

6.

Напуснахме Ал-Джурджания един понеделник. Беше изминала втората нощ от месец зи-л-киада от 309 година [1]. Спряхме  в Рабат, наричан още Замджан или Баб ат-тюрк [Вратата на тюрките]. На другия ден тръгнахме. Спряхме в дом, познат под името "Джайт" [2]. Заваля и сняг. Камилите вървяха едвам-едвам, краката им бяха затънали до к=м се установихме за 2 дни.

След това се устремихме към нашата цел - страната на тюрките, не спирайки се пред нищо. В пустинната степ, в която нямаше едно-единствено възвишение, не срещнахме никого.

И така пътешествието ни трая 10 дни. Сблъскахме се с какви ли не трудности, случваха ни се и беди, но особено се измъчвахме от силния пронизващ ни студ и безкрайните снежни виелици на фона им. Силният студ в Хорезм много приличаше на летните пекове. Позабравихме какво става около нас, защото душите ни бяха близки до гибел. В следващите няколко дни връхлетя върху нас силен мраз. До мен яздеше Такин, а до него човек от тюрките, с когото той разговаряше по тюркски. Такин се засмя и се обърна към мен с въпроса: "Какво иска господинът от нас? Той ни подлага да понасяме неимоверен студ, който ни убива. Ако знаехме какво иска, непременно щяхме да му го дадем." Тогава изрекох: "Кажи му - той иска от Вас само да произнесете на глас словата "Няма друг бог освен Аллах". Той се засмя и отвърна: "Ако знаехме желанието му, то непременно щяхме да го изпълним."

После стигнахме до едно място, където се натъкнахме на голямо количество от познатия ни вече "аттаг". Голяма придобивка. Свлякох ги до мястото, където бяха спрели, запалих огън на мястото, определено за бъдещия ни стан. Моите спътници се спряха, свалиха дрехите си да ги изсушат.

Подир това наново се отправихме в път, така вървяхме всяка полунощ, та чак до залез-слънце или до пладне. Яздехме бързо, напрягайки всичките си сили. След това спирахме, Като минаха 15 дни, стигнахме до огромна планина и множество камъни. От нея извираха изобилни ручеи. Те прорязваха снагата на планината надлъж и нашир.

1. Датата е по хиджра, отговаря на 4 март 922 г.

2. В ръкописите, дошли до нас, диакретичните точки над буквите са поставени различно - и над буквите, и под тях, така че някъде ще срещнем Хабаб, Джанаб. Но това няма значение за смисъла на думата. В екземпляра, с който разполагам, фигурира "Джайт".

7.

Когато успяхме да ги преминем, се озовахме при племето на тюрките, известни още с името Ал-Гузия. Те са чергари, жилищата им са дървени или плъстени - рядко се заседяват. Постоянно пътуват. Домовете им са разхвърляни тук и там, в зависимост от това, къде ще успеят да подвият крак. Положението им е окаяно, достойно за съжаление. Могат да се оприличат единствено с лутащи се магарета, непочитащи ни най-малко Аллаха, не се допитват въобще до разума си, тях ... нищо не може да ги респектира, но... отнасят .... най-голямо уважение към възрастните, дори ги наричат "стопанин и глава на семейството". Често се обръщат към него с въпроса: "Господарю мой, какво да правя по този или онзи въпрос?" След това те безпрекословно се подчиняват на съвета му, смятайки го за свещен. Но като им хрумне някаква идея или пък си навият нещо на пръста, и най-нищожният между тях може да отмени всичко, макар и да е имало преди това някаква договореност. Чувал съм ги да говорят помежду си: "Няма друг бог освен Аллаха и Мохамед е негов пророк", стараейки се с тези думи да се приближат до мюсюлманите, минаващи пътьом по техните земи, но невярващи в съдържанието на словата, изказани от тях. А случи ли се е някого несправедливост и сполети ли го неприятност, вдига главата си към небето и от устата му се изтръгват неистови писъци, от които може да се разбере само "Бир Тенгри" или "Бир Тенкри" [1], което на тюркски означава "Аллах е един". Всеизвестно е, че на тюркски с "бир" се маркира числителното "един", а с "тенгри, тенкри" - "Аллах".

Те са напълно скарани с водата, нямат нищо общо с нея, особено през зимата. Не се подмиват, след като се освобождават от изпражненията и от урината си, дори не си правят труд да се почистят след полови сношения и не вършат нищо подобно. Жените им не се закриват от мъжете или пък от някого другиго. Не покриват никоя част от тялото си, нито и пред когото и да било. Нямат си работа с водата, особено през зимата.
 

* * *

Веднъж отидохме при един човек. Жена му също беше там. Седнахме на приказка, а жената изведнъж вдигна полите си, видяха се половите й органи и тя започна без капка свян да се почесва. Мъжът й се поусмихна, а ние гледахме и дори закрихме лицата си от срам. Мъжът й се обърна към преводача с думите: "Кажи им - ние ги откриваме във ваше присъствие, Вие ги виждате, но тя си ги пази така, че до тях никой не може да пристъпи. Така е по-добре, отколкото да ги скрие [да ги заключи с 10 ключалки] и да ги дава за ползване на когото й падне." Те не знаят що е разврат, но ако забележат или разберат нещо, свързано с него, ще накъсат на парчета тази личност на две в най-буквалния смисъл. Съединяват клоните на две дървета, връзват човека на клоните и го пускат едновременно и намиращият се там се разкъсва.

Някой от тях се провикна: "Нека да послушаме четенето." Нему му хареса Корана и той се обърна към преводача: "Кажи му да не спира." Веднъж същият човек чрез преводач изрази следното мнение: "Попитай този арабин дали нашият всемогъщ и велик Аллах има съпруга?" Ужасих се от тази мисъл, и веднага започнах да прославям Аллаха и да го моля за прошка. За мое учудване същият също произнесе прослава и молба за опрощение, обърнато към Аллаха, така както сторих и аз.

1.        Някои автори дават превода на словосъчетанието като "кълна се в едния бог"

8.

Женитбата при тях става последния начин. Ако някой се сгоди или сватоса за девойка от друго семейство, която е дъщеря или сестра на някого от друг род, то той непременно трябва да даде зестра от известен брой [толкова и толкова] хорезмийско облекло. Чак когато заплати, може да отведе невестата у дома си. Понякога прикята може да се състои от камили, коне, колела за каруца или нещо подобно. Никой не може да се свърже с жената преди да е платил зестрата, с която задължително трябва да е благосклонен [съгласен] стопанинът на жената. И ако му е заплатил, то той спокойно си влиза, без капка стеснение в помещението, в което се намира тя и я взема в присъствието на майка й, баща й и братята й. И те не му пречат.

Ако ли пък някой умре и той има жена и деца, най-големият му син се жени за съпругата му, ако тя не му е майка [1].

Нито един търговец или който и да е друг не може да се мие след извършване на грях [нечисто дело] в присъствието на други, а само нощем, когато те няма да го видят. И това е така, защото те ще се разгневят и ще кажат: "Този иска да ни омагьоса. Не виждате ли, че той се е втренчил във водата?!", и го карат да плаща пари.

Нито един мюсюлманин не може да премине през страната им, докато не определят някой техен приятел [човек от тяхната среда], при когото той отсяда и му донася от страните на исляма дрехи, за жена му ферередже [покривало], малко пипер, просо, стафиди и орехи. И когато (той) пристига при приятеля си, то последният издига в негова чест специална юрта, закарва при него овце колкото се може повече. Нищо друго не му остава на мюсюлманина освен да ги коли, тъй като тюрките не се занимават с този вид дейност. Какво правят тюрките? – Някой от тях удря овена по главата, докато той издъхне. И ако на въпросния човек му се наложи неочаквано да си тръгне и му потрябват някои вещи, като камила или кон или пък се нуждае от пари, то той се задължава да остави като залог остатъка от вещите си на приятеля си тюрк, взима неговите камили, коне и всичко, което му е необходимо, и потегля. Когато се върне оттам, за където е тръгнал, обезщетява го за парите, които е заел от него, или му връща камилите или конете. По същия начин се постъпва, ако при тюрка се отбие човек незнаещ тези подробности. И ако той [гостът] на тръгване му каже: "Аз съм твой гост и искам да получа от твоите камили, твоите коне и твоите дирхеми", то той [домакинът] му ги доставя. А ако търговецът умре в тази страна и керванът му се връща обратно, тюркът го посреща с думите: "Къде е гостът ми?" Ако се спомене от някого "Той умря", в такъв случай керванът се разтоварва. Стопанинът отива при най-видния измежду търговците, по своя преценка разтоварва и разглежда стоката му и докато я оглежда, прибира си толкова дирхема, колкото струва неговото имущество [което е дадено за ползване] на умрелия търговец, без да вземе и зрънце дори, по същия начин си взема конете и камилите и непрекъснато мърмори: "Той ти е братовчед, син на чичо ти и ти си длъжен платиш за него." Ако ли пък най-видният търговец е избягал, той се обръща към следващия и извършва същата процедура, като не пропуска да направи и бележка: "Той е мюсюлманин като теб. Вземи това от него." Ако пък въпросният мюсюлманин не се съгласи да получи дълга на своя гост домакинът се обръща към трети и го търси, намира го, където и да е той, та дори и да трябва да върви няколко дни, и така, докато го намери за да си вземе имуществото от него, та дори не забравя и какъв дар му е направил. Такъв е тюркският обичай. Ако той излезе от Ал-Джурджания, пита и разпитва, докато не открие госта си. Тогава отсяда там и след това си тръгва обратно. Ако пък тюркът почине при приятеля си мюсюлманин и край тях премине керван, в който се намира приятел на умрелия, те го убиват и му натяквак: "Ти го уби, тикайки го в затвора. Ако не беше го вкарал в затвора, той да е още жив". По същия начин се отнасят с него и в случаите, когато го черпят с набиз [2]. Той се сгромолясва от стената, после го убиват.

А ако не го намерят в кервана, те вземат най-личния измежду тях и го убиват.

* * *

Педерастията и педерастът се наказват много строго. Действителен случай: веднъж в Кударкин [3] – правоприемника на  царя на тюрките, [някой си] от жителите на Хорезм се отбил при един стопанин за покупка на овце. Тюркът имал голобрад син. Хорезмиецът непрекъснато го ухажвал и го канел при себе си. Най-накрая, момъкът изпълнил желанието му. Тюркът незабавно подал жалба до Кударкин. Последният му наредил: "Събери тюрките." Той изпълнил заповедта. Когато те се събрали [той] попитал тюрка: "Искаш ли да го съдя действително или наужким?" Той отвърнал: "Действително." Заповядал му: "Доведи сина си!" Довел го. Той казал: "Би следвало и той, и търговецът, и двамата да бъдат убити!" Тюркът се разгневил и се провикнал: "Няма да дам сина си!", и продължил: "Тогава търговецът ще даде откуп за себе си!" Той заплатил, заплатил на турчина с овце за това, което бил сторил със сина му, платил и на Кударкин, като му дал 400 овце заради снетото наказание, и напуснал страната на тюрките

1. Тук трябва да се има предвид, че при мюсюлманите въобще съществува многоженство. В такива случаи само може да стане така, че съпругата на починалия може да стане жена на негов син. - Б. пр.

2. Набиз - сок от грозде. В цялата книга ще срещаме тази дума. По-късно ще видим, че тази напитка се отъждествява с вино (главата при руснаците), тя има свойството да опиянява. Това е и понастоящем терминът за вино.

3.        Кударкин - титла.

9.

Първият, когото срещнахме от техните царе и преводители беше Янал младши. Той преди това бил приел исляма, но те му заявили: "Щом си приел исляма, то ти не можеш да бъдеш главатар!" Тогава той се отказал от "своя ислям". Когато пристигнахме там, където си намираше, ни извести: "Няма да допусна да преминете, защото за това, за което говорите, не сме чували и въобще не можем да си представим, че го има в действителност." Тогава успяхме някак си да се доближим до него и да го придумаме да получи джурджански кафтан [1], чиято стойност бе [който струваше] някъде около 10 дирхема и парче плат пай-баф [2], питки хляб, няколко шепи стафиди и 100 ореха. Когато му връчихме всичко това, той ни се поклони доземи. Това при тях е правило - ако подаръкът им хареса, за да окажат почитта и уважението си към човека, който им го е поднесъл, те му се кланят. Той изрече: "Ако земите и домът ми не бяха толкова отдалечени от пътя, непременно щях да ви предоставя овце и пшеница." Щом произнесе тези думи, той се отдалечи от нас. Ние продължихме пътя си. На следващия ден ни срещна един човек - тюрк – същество, достойно за съжаление, посърнал и немощен, невзрачен на вид, напълно презряно създание. Изля се и дъжд като из ведро. Каза ни: "Спрете." Керванът се закова на място, а това бяха около 3000 животни и 5000 души. След това ни заповяда: "Никой от вас няма да премине!" Ние спряхме, подчинявайки се на заповедта. Изрекохме само: "Ние сме приятели на Кударкин." Той се разсмя и ни запита: "А кой е Кударкин? Да му сера на брадата на Кударкин!" После добави: "Паканд" – това ще рече "хляб" на езика на хорезмийците. Подадох му една питка. Взе я и миролюбиво продума: "Минавайте, смилих се над вас!"

* * *

Ибн Фадлан продължава разказа си:

"А ако се разболее някой от тях, който притежава робини и роби, те най-съвестно му прислужват, а никой от домашните му не се приближава до него. За него разпъват палатка встрани от къщата и той остава в нея, докато не умре или не оздравее.

Ако пък болният е роб или бедняк, те го хвърлят в пустинята, след което се отдалечават от него. Ако ли пък някой от тях умре, изкопават му гроб, наподобяващ дом, вземат мъртвеца, обличат му сакото, слагат му пояса, лъка, в ръката му турят дървена чаша с набиз и пред него поставят съд, изработен от дърво и напълнен пак със същата напитка, донасят всичките му вещи и го оставят в така натъкмената гробница.

След като е поставен в последното си жилище, покриват го като в колиба от глина, вземат коне и в зависимост от броя им убиват 100 или 200 от тях, или пък само един и изяждат месото, като оставят главата, краката, кожата и опашката, опъват ги на пръти и започват да нареждат: "Това са неговите коне, които ще го отнесат в рая." Ако ли пък е убил човек и е показал храброст при това си деяние, изрязват фигурки [изображения] от дърво на брой, равен на броя на убитите от него, нареждат ги на гроба му и започват да хортуват: "Това са слугите му, младите момчета, които ще му служат в рая". Понякога пропускат да убиват коне за ден или два. При тях се явява старик, който им заявява: "Видиш ли, моите другари ме изпревариха, изпотрошиха ми се краката, за да ги настигна, но не мога да ги стигна. Останах сам."

1. Кафтан - дългопола връхна дреха у мъжете, употребявана в страните от Близкия изток, от персийски произход.

2. Пай-баф (перс.) - тъкан, специално пригодена за ушиване на женски дрехи.

10.

Тогава те вземат конете му и ги убиват. Разпъват ги на самия гроб. След ден или два старецът пристига при тях с думите: "Видях еди-кой си и еди-кой си да казва: "Съобщи на домашните и на приятелите ми, че вече ги настигнах. Догоних тези, които бяха преди мен, че се успокоих от умората."

Той [Ибн Фадлан] продължи разказа си:

Всички тюрки скубят брадите си, с изключение на мустаците. Възмомно е да съм видял грохнал старик от техните среди, който си беше оскубал брадата и беше оставил малък кичур под брадичката си, самият той беше облечен в шуба и ако видиш този човек отдалеч, ще сметнеш, че насреща ти върви козел.

Царят на тюрките-гузи се нарича Ябгу, или по-точно това е название, и всеки, който е цар на това племе, се нарича така, а неговият заместник – Кударкин. И така всеки, който замества техните главатари, е назоваван Кударкин.

Когато напуснахме областта, населена от тези тюрки, отбихме се при командващия на войските им по име Атрак, сина на Катаг-хан. Той разпъна за нас тюркски шатри и отседнахме при него. [Той] имаше огромна челяд, свита и големи къщи. Той ни докара овце, доведоха и коне, за да ни заколят някоя и друга овца и да пояздим при желание. Покани цялото си домочадие, синовете на чичо си и закла за нас много овце.

Преди това го бяхме надарили богато и пребогато с дрехи, надонесли му бяхме стафиди, орехи, пипер и просо. Видях и жена му, която беше жена на баща му. Тя взе месо и мляко и други неща, които ние добавихме към това. Излезе от дома си и тръгна към пустинята, изрови яма, зарови всичко в нея и мълвеше някакви слова. Попитах преводача: "Какво говори тя?" Той отвърна: "Тя обяснява, че това са дарове за Катаг-хан, бащата на Атрак, които са му донесени от арабите." Когато настъпи нощта, аз влязох при преводача, който седеше в юртата си. Там беше и писмото на Надир ал-Хурама, в което той му предлагаше [на преводача] да приеме исляма, насърчаваше го и му праща 50 динара и още много мусайбийски динари с тях, три мускалчета мускус [1], червени кожи, 2 връхни дрехи от Мару [ние ги скрихме и двете]. За него бяха пратени две куртки [сака] и високи ботуши от червена кожа. Там имаше и две роби от сърма и коприна. Подаръците за него му ги връчихме, на жена му дадохме покривало, спускащо се от главата до петите, и пръстен.

Прочетох му писмото, а той се обърна към преводача: "Нищо няма да ви казвам, докато не се върнете. Ще напиша на султана за това, което реша." Той свали от себе си брокатената дреха, за да облече подарената му, за която го бяхме осведимили. Видях куртката [2] и броката под нея, който се разкъсваше от пропитата в него мръсотия (такъв беше при тях принципът – да не свалят дрехата, докато тя сама не се разкъса на парчета). Той изскуба цялата си брада и мустаци и заприлича на евнух. Разбрах, че тюрките го смягаха за най-изкусния и способен ездач между тях. И наистина, веднъж го видях, когато яздеше до тях, седнал на коня си, на рамото му кацна гъска. Той обтегна лъка си, а конят му летеше и той улучи гъската точно между двете очи. И тя вече лежеше в краката на коня му.

* * *

И така през един от тези дни той изпрати да извикат приближените до него придружители, а именно Тархан и Янал и сина на Джабха и Баглиз. Тархан беше най-благородният от тях и най-уважаваният. Беше куц, сляп и с една ръка. Атрак им казал: "Вярно е, че това са пратениците на царя на арабите до моя сват Ал-Муш, сина на Шалки [Ал-Хасан бну Балтауар], и не би било добре, ако ги пусна да си ходят, без да се посъветвам с вас." Тогава Тархан заяви: "За такава работа досега нито сме чували, нито пък сме виждали. Край нас не са преминавали никакви пратеници на никакъв цар, става въпрос за времето, откогато съществуваме ние и нашите бащи." А какво да си помисля, освен че този султан ни е устроил някаква клопка, това ще да е някаква хитрост и той насочва тези хора към хазарите, за да ги вдигне на война срещу нас. Не! Няма да приемем това, което носят. На мнение съм Тархан да ги нареже на половини тези пратеници и да вземем от тях това, което носят."

Друг пък се провикна: "Не! Но ще вземем от тях всичко, което носят. Ще ги оставим голи и да се връщат там, откъдето са дошли!" А трети добави: "Не! При царя на хазарите има наши пленници. Така че ще ги изпратим тези тук, за да освободим наши от него." И така продължиха да спорят помежду си по този въпрос седем дни, а ние се намирахме в положение на косъм от смъртта, докато те не обединиха мнението си, за да ни пуснат да минем. Поднесохме в дар на Тархан кафтан от Мару, два отрязъка (две парчета плат) от материята пай-баф, а на всеки един от неговите спътници дадохме по куртка, а също така и на Янал. Снабдихме ги още с пипер, просо и питки хляб. След това те си тръгнаха.

1. Мускус - силно миризливо вещество, което се получава от семенните жлези на елен, живеещ в Централна Азия.

2. Куртка - тази дреха гузите обличат на голо.

11.

После се отправихме на път и така, докато не стигнахме до река Багнади [1]. Хората извадиха пътните си  мехове, направени от камилска кожа. Разстлаха ги – те бяха за специално обзавеждане, взети от кожите от самките на тюркските камили. Тъй като бяха кръгли, кухината им запълваха, докато тези мехове не се надуеха. След това натъпкваха в тях дрехи и други домашни вещи и когато те се изпълваха до краен предел, върху всеки [пътен чувал] можеше да седнат група от 5, 6, 4 - повече или по-малко души. Вземаха в ръцете си пръти от хаданк [бяла топола], държаха ги като весла, непрекъснато удряха с тях, а водата влачеше пътните им чували и те се въртяха, докато не се наместваха и си проправяха път. Що се отнася до конете и камилите, то на тях им подвикваха, докато не се впуснеха да плуват по течението.

Необходимо бе и отряд бойци, имащи оръжие, също да преплуват, преди това да е сторил някой от кервана. Те бяха авангардът - предният пост на хората, идващи подире им, за да ги защитят при случай от башкирците, да не би башкирците да ги завземат, докато те преминават реката. И така ние пресякохме Багнади по начин, който подробно ви описахме. След това се насочихме да преминем през друга река, познака под името Джам [2], също така върху пътните мехове, прекосихме Джахаш, след нея Азал, а подир нея Ардан,сетне Уариш, после Ахти и най-накрая Уатба а това са все големи реки.

1. Става дума за р. Четан, извираща от Мугъджар.

2. Река Емба.

12.

Пристигнахме след всичко това при печенезите и ето те спряха при вода, наподобяваща море и неподвижна [1]. Печенезите са силно изявени брюнети с напълно обръснати бради, и са по-бедни в сравнение с гузите. Виждал съм гузи, притежаващи по десет хиляди коне и сто хиляди овце. Най-често овцете пасат по снега, като го разбиват с копитата си за да търсят трева. Ако не намерят такава, ядат сняг и от това прибавят доста към теглото си, опашките им се влачат по земята. А през лятото, когато пасат трева, слабеят. При печенезите останахме един ден, след това се отправихме по река Джайх [2], а това е най-голямата река, която сме виждали досега, най-огромната и с най-силното течение. И с очите си видях пълен чувал, който се прекатурна в нея, и тези, които бяха върху него, потънаха. Издавиха се много хора, камили и коне. Много трудно и с прекомерни усилия преминахме през нея.

Пътувахме няколко дни, преплувахме през реките Джаха, от нея минахме по р. Азхан, след това през Баджа, сетне през Самур, подир това през Кабал, после през Сух и най-накрая, като преминахме и р. Канджалу, пристигнахме в страната на един тюркски народ, така наречените "Ал-Башгард" (башкири).

1. Това най-вероятно е Индерското езеро.

2. Най-вероятно река Урал.

13.

Ние се пазехме, бяхме много внимателни, защото това бяха най-лошите тюрки и най-мръсните, които бяхме срещали, и повече от всички връхлитаха и бяха настроени и имаха склонност и разположение към убийства. Някой от тях среща случайно на пътя човек, отсича му главата, взема я със себе си, а трупа му изоставя. Те бръснат брадите си и ядат въшки, когато ги намерят в гънките на дрехите си. Ровят дори и по шевовете на куртките си и ги изгризват, захапват със зъбите си направо оттам. Фактически с нас беше един от тях, приел вече исляма, който ни прислужва ше. Веднъж той съзря въшка на дрехата си, размаза я с нокътя си и след това я изяде.

Той [Ибн Фадлан] каза: "Ето едно мнение, което е в разрез с истината, всеки един от тях изрязва парче дърво, наподобяващо венче и си го слага на врата, и, ако поиска да тръгне да пътешества или пък срещне по пътя си враг, то той го целува [парчето дърво], поклонява му се и започва да мълви: "О, Господи, направи за мен това и това." Обърнах се към преводача: "Попитай който и да е от тях какво обяснение ще даде на всичко това и защо се обръща с тези думи към своя Бог?" Той ми отговори: "Защото самият аз съм произлязъл от същото и за себе си не мога да намеря друг създател и творец освен него."

От тях има люде, които твърдят, че налице са 12 божества: специално за зимата си има божество, лятото си има свое, дъждът, вятърът притежават отделно божество, дърветата, хората, животните, дори и водата съпътства друго божество, за нощта, за деня, за смъртта и за земята си имат отделен бог, намиращ се на небето и който е най-главният от всички останали и само той може да се обедини с тях [с останалите богове]. Те са съгласно помежду си и всеки един от тях одобрява действията на своя колега (другар по съдба). Аллах е най-велик, той стои най-високо и е над приказките на нечестивците, неверниците и грешниците.

Той [Ибн Фадлан] ни уведоми: "Видяхме, че една група хора се прекланя пред змиите, друга обожествява рибите, трета въздига в култ жеравите. Дочух, че някога те са воювали с народ, враждуващ с тях, и че враговете са обърнали башкирците в бягство, а жеравите са крещели подире им [подир враговете]. Те са се изплашили и сами били принудени да бягат, след като са накарали башкирците да бягат. И затова башкирците почитат жеравите и дават следното обяснение: "Именно жеравите са нашият бог, защото като го видяха, враговете ни хукнаха да бягат и именно те са достойни да им се кланяме."

Той [Ибн Фадлан] продължи разказа си: "И така, отправихме се към страната на тези хора, преминахме през река Гимирсан [Джирмишан], после през р. Уран сетне през р. Урем, подир това по р. Баянах [Маяна], продължихме по р. Удга, а след това по р. Джауаншин [Актай]. Разстоянието от една до друга, за която споменах - беше 2, 3 или 4 дни, в зависимост от случая по-малко или повече.

III. ПРИ  СЛАВЯНИТЕ

14.

Когато бяхме при царя на славяните, към които се бяхме запътили, намиращ се на разстояние 2 дни и 1 нощ път, той изпрати да ни посрещнат негови васали заедно с децата и братята им. Те ни посрещнаха с хляб, месо и просо и тръгнаха с нас.

Когато бяхме на разстояние 2 фарсаха [1 фарсах=5760 м] той сам ни посрещна. Когато ни съзря, слезе от коня, поклони се и благодари на Аллаха великия и могъщия. В ръкава му повидимо му имаше дирхами, които той разпръсна върху нас. Разпъна за нас юрти, в които отседнахме.

Пристигането ни при него беше в ден неделя, когато беше изминала 12-ата нощ от месец мухаррам, година триста и десета [1], а разстоянието от Ал-Джурджания до него беше 70 дни. Ние останахме в юртите от неделя до сряда. Те бяха определени специално за нас. Чакахме, докато се събраха царете, предводителите на неговата страна, за да присъстват на четенето на писмото на халифа. Когато настъпи четвъртък и те се събраха и разгънаха двете знамена, които бяха с нас, оседлахме един кон, доставен за него, облякохме царя в черно и му нахлупихме чалма. Тогава извадих и писмото на халифа и му казах: "Никак не ни подобава да седим, когато се чете писмото [това писмо]." И той се изправи на крака - той самият, а също така и присъстващите там знатни личности от жителите на държавата му. Той беше пълен човек и шкембелия. Тогава чак започнах да чета, прочетах началото на писмото и когато стигнах до изречението: "Аз те приветствам и ти желая мир на теб и на войнството ти и обръщайки се към теб прославям Аллаха, освен него не съществува друг бог", аз добавих: "Отговори с пожелание за мир, повелителю на правоверните." Той отвърна, отговориха и всички в хор. Преводачът непрекъснато ни превеждаше дума по дума. Когато ние свършихме, те в един глас възкликнаха: "Аллах е велик!" Възгласът им беше толкова силен, че чак земята се разтресе. След това им прочетох и писмото на везира Хамид бну-л-Аббас. В това време царят стоеше прав. После го поканих да седне и докато четях писмото от Надир ал-Хурами, той седеше. Когато завърших четенето, неговите спътници разхвърляха пред нас множество дирхеми. Подир това аз извадих подаръците, които се състояха от благовония, дрехи, бисери и маргарит за жена му, непрекъснато вадех пред него и пред нея вещите една подир друга, докато не изчерпахме донесеното. Сетне облякох жена му в почетен халат в присъствието на хората около нас. По това време тя седеше редом с тях. Такъв бе законът и обичаят им. Когато я премених в почетния халат, жените изсипаха върху й дирхеми, а ние се отдръпнахме. Като мина известно време, той изпрати да ни повикат, ние влязахме при него, в юртата му. Царете бяха наредени от дясната му страна, а нас покани да седнем отляво. По същото време синовете му бяха приседнали пред него. Самият той беше на трона, покрит с византийски брокат. Повели да бъде подадена и трапезата с ястията. Когато я сложиха, на нея имаше само печено месо. Той първи започна, взе нож и отряза парче, изяде го и после второ и трето. След това отдели един къс и го подаде на Саусан - пратеника, и когато той го пое, тутакси беше донесена малка масичка и сложена пред него. Такова е правилото, никой не протяга сам ръка към яденето, докато царят сам не му го предостави и му се донася маса. После и на мен подаде месо, донесена ми бе и масичка, тази церемония се възпроизведе по отношение на царя, намиращ се от дясната му страна, и му бе донесена масичка, след това на IV цар, бе подадено на децата му и на тях бяха донесени масички. Ние се хранихме всеки на своята маса, не бяхме сътрапезници с никой от присъстващите. Никой, освен самия цар, не вземаше нищо от масата му, а когато той [царят] приключи с храненето, всеки един от останалите вземаше и отнасяше в жилището си остатъците от храната. Докато се хранехме, царят нареди да ни поднесат напитка от мед [медовина], по тяхному тя се наричаше "ас-суджув", приготвена същия ден или същата нощ. Изпи една чаша, стана, като се изправи в цял ръст, ни каза: "В това се състои моята веселба [веселие] и почит за повелителя на правоверните, нека Аллах да продължи престоя му на този свят." С него станаха и четиримата царе и челядта му, последвахме ги и ние, поклонихме се три пъти и се отдалечихме.

* * *

До нашето идване на минбара му вече оповестяваха неговата хутба: "О, Аллах! Запази в благоденствие цар Балтауар - царя на българите." Аз му отвърнах: "Наистина, царю, това е Аллах, и от минбара не назовават с този титул никого освен него, великия и могъщия. Това е твоят господар, повелителят на правоверните, който получи удовлеторение сам за себе си. Щото от този минбар го провъзгласяваха на Изток и на Запад: "О, Аллах! Запази твоя роб и твоя заместник на земята, твоя халиф Джаафар имам ал-Муктадир би-лах - повелителя на правоверните. Така са постъпвали и прадедите му [също халифи]. Казал е пророкът: нека Аллах го благослови и да го спаси. Не ме възхвалявайте без мярка, както християните са възхвалявали Исус – сина на Мария, наистина аз съм роб на Аллаха и негов пророк." Аз изрекох: "Джаафар." Той отвърна: "Дали подобава да се наричам с неговото име?"... Отговорих: "Да." Той продължи: "Аз вече се именувах "Джаафар", а името на баща ми е Абдулла, така че дай разпорежданията си на царя и по-точно на неговия проповедник: "О, Аллах! Продължи дните на твоя роб Джаафар, син на Абуула, повелителя на емира на българите, поданик на повелителя на правоверните."

1. Отговаря на 12 май 922 година.

15.

Когато изминаха три дни от прочитането на писмото на халифа и предаването на подаръците, той изпрати да ме повикат. Беше дочул за 4000-те динара и каква е била хитростта на християнина за задържането им.

За динарите му било съобщено и в писмото. И така, когато влязох при него, той ме покани да седна, седнах, а той ми подхвърли писмото на повелителя на правоверните и запита: "Кой донесе това писмо?" Отвърнах: "Аз." Той хвърли към мен и писмото на везира и попита: "И това ли?" Промълвих: "Да." Той изкрещя: "А с парите, споменати и в двете, какво е направено?" Пряко силите си му отговорих: "Трудно беше да ги съберем, времето беше много кратко и се страхувахме да пропуснем възможността да дойдем тук, така че ги оставихме, за да ни следват." Той се провикна: "Най-добре щеше да бъде да пристигнете заедно, а то моят управител изхарчи за довеждането ви сума пара, а за тях щях да построя крепост, от която щяха да ме защитават от юдеите [1], които ме заробиха, а що се отнася до подаръка ви [2], то моето момче много добре би се справило с доставката им." Успях да реагирам и му казах: "Прави са думите ти, на вярно е, че и ние се постарахме." Тогава той се обърна към преводача: "Кажи му – аз не признавам тези люде, а познавам само теб и това е така, защото тези хора не са араби [те са от чуждо племе] [3] и ако ти знаеше това устаз [4], нека Аллах да те благослови и да ти помага и нека те донесат това, което ти не донесе, той не би те изпратил, за да запазиш и да съхраниш това за мен, за да можеш ти да ми прочетеш писмото и да изслушаш отговора ми. Аз няма да потърся и да поискам нито един дирхем от никого, а само от теб, така че предай ми парите, това е най-доброто за теб." И така излязох си от неговите покои изплашен и угнетен. А човекът, който ми даваше тези наставления, беше с величествена външност, пълен и широкоплещест и гласът му кънтеше като звук от тръба. Излязох от покоите му, събрах своите спътници и им съобщих какво се случи между мен и него. Споделих с тях: "Именно от това ви предпазих." Муезинът [5] го призова втори път за молитва. А аз се обърнах към царя: "Твое право е, господарю мой, повелителю на правоверните, да призоваваш към молитва в твоя дом един път на ден." Тогава той се обърна към муезина с думите: "Изпълнявай това, което той ти говори и не му противоречи." Така муезинът изпълни молитвата съобразно с направеното указание и така няколко дни, докато царят ме разпиташе за парите и спореше с мен за тях. А аз го довеждах до отчаяние по отношение на този въпрос и му давах доказателства за това. И когато той бе напълно разочарован, разпореди на муезина два пъти да отслужва молитва и той вършеше всичко безпрекословно. По този начин царят искаше да го предизвика да спори с мен. Когато чух, че той удвоява молитвата, аз му забраних да прави това и започнах да му викам [да говоря високо]. Царят разбра за това, заповяда ми да се явя при него и ме накара да отида при него заедно със спътниците си. Когато се събрахме, той каза на преводача: "Кажи му - единият ще чете молитвата един път, а другият два пъти, от които това всеки един ще се моли с народа - законна ли ще бъде молитвата или не?" - Отвърнах: "Молитвата е напълно основателна." Той попита: "Мнението еднолично ли е или общо?" Отвърнах: "По общо мнение." Той продължи: "Попитай го, а какво ти е мнението за човек, който дава на хората пари, които са поробени, те излъгали ли си го?" Отвърнах: "Това е непростимо, та това са злосторници." Попита ме: "Имате ли разногласия или това по общо мнение?" "Разбира се, по общо" – казах аз. Тогава той се обърна към преводача: "Кажи му: ти знаеш, че ако това беше халифът – нека Аллах да продължи дните му на този свят! – и беше изпратил насреща ми войска, щеше ли да ме срази?" – Изрекох: "Не." Той продължи: "А емирът на Хорасан?" – Повторих отрицанието си. Той не престана да задава въпроси. Следващият беше: "А това не се ли дължи на голямото разстояние, което ни дели, и на множеството от племена от неверници посред нас?" Този път отговорът ми беше: "Да". А той продължи в същия дух: "Кажи му: Кълна се в Аллаха, намирам се в отдалечено местопребиваване, в което ме намираш сега, в действителност се страхувате от своя господар, повелителя на правоверните, на практика се боя, че ще дочуе нещо такова за мен, което ще му се стори отвратително, той ще прокълне и аз ще погина в усамотението си, а той ще си бъде в държавата, а между мен и него още ни делят много страни. В същото време Вие ще сте яли от неговия хляб, ще сте носили дрехите му и ще сте го видели, а Вие сте го излъгали вече за количеството на изпратеното, с което той Ви е изпратил при мен, при бедните, нямащи хора, излъгали сте мюсюлманин, но не приемам помощта Ви в името на своята вяра, и ще бъде така до момента, докато при мен дойде човек, който да е искрен в думите си, и ще мога да вярвам на това, което ми говори. И уверявам ви, ако при мен се яви такъв човек, ще го приема." По този начин той ни затвори устата, не му казахме нищо и се отдалечихме.

Той [Ибн Фадлан] каза:

След този разговор царят ми отдаде нужните почести, доближи ме към себе си, отстрани спътниците ми и ме нарече Абу Бакр ас-Садик [6].

Видях в страната му толкова много удивителни неща, че аз дори не съм в състояние да ги назова поради големия им брой. От тях например: през първата нощ, която прекарахме в страната му, аз видях преди залез в обичайния му час за молитва как силно почервеняха небесният хоризонт и въздухът, дочух силен шум и мощен гръм. Когато повдигнах глава, забелязах облак, наподобяващ огън, и той беше буквално близо до мен и от него идваше този тътен. В облака сякаш се очертаваха фигури, приличащи на живи хора, яхнали коне, и много ясно личаха копията и мечовете им. Те бяха ту много ясно изразени, ту съвсем блуждаещи. И ето видях и втори отрязък, подобен на тези фигури, в които също зърнах мъже, коне, а също така и оръжие. И този отломък започна да напада, да се нахвърля върху парчето, както един ескадрон връхлита върху друг ескадрон. Изплашихме се, започнахме да се молим и да зовем за помощ, а те [жителите] ни се присмивахa и се учудваха на действията ни. Той [Ибн Фадлан] рече: "Съзерцавахме отряда, нападащ другия [отряд], и за известно време те двата се сляха един с друг. След това се разделиха и това продължи през част от нощта. Подир това явлението се прекъсна. Попитахме царя за обяснение и той ни осведоми, че неговите прадеди разказвали, че тези конници са от средите на вярващите и невярващите джинове и всяка вечер те водят сражения помежду си и не са преставали да се сражават нито нощ, откакто са тук.

* * *

Той [Ибн Фадлан] продължи:

Веднъж аз и шивачът на царя – жител на Багдад, попаднал по тези места, влязохме в моята юрта, за да си поговорим. И така говорихме известно време, толкова, колкото бе нужно на човек да прочете половината от първата сура [7] на Корана [8]. До нас достигна зовът за молитва.

Междувременно очаквахме призива за нощната молитва, когато го чухме, излязохме от палатката, разсъмваше се. Тогава попитах муеззина [9]: "Към каква молитва ни призоваваш?" Той отвърна: "Молитвата за разсъмване." Попитах: "Нощната молитва последната ли е?" Отговори ми: "Тази молитва четем заедно с молитвата при залез слънце." Учудих се и запитах: "А през нощта?" Съвсем спокойно изрече: "Както виждаш. Имаше и по-къса от тази, но вече започна да се удължава." Спомена, че вече месец не може да мигне през нощта, тъй като се опасява да не пропусне утрунната молитва. Това било така, защото човек поставя котлето на огъня при залез-слънце, чете си сутрешната молитва и затова котлето не му остава време да кипне.

Ибн Фадлан каза в заключение:

Видях, че при тях денят е доста дълъг. Става дълъг в определена част от годината, а тогава пък нощта е по-къса, след това става обратното – нощта се удължава, а денят се скъсява. И така, когато настъпи втората нощ, седнах пред юртата и гледах към небето, съзерцавах го, по него нямаше много звезди, мисля, че бяха около 15, струва ми се поради това, че не беше много тъмно, така че човек можеше да познае друг, намиращ се на разстояние полет на стрела [10].

Той [Ибн Фадлан] продължи: Видях, че луната не достига и до средата на небето, но се появява [за късо време], след това пуква зората и луната се скрива.

Царят ми разказа, че зад пределите на неговата страна, на разстояние 3 месеча път, живее народ, наречен Уису [11]. Нощта при тях трае по-малко от час.

Каза още:
Видях в тази страна, че при изгрев слънцето оцветява в червено всичко, което съществува в нея – земята и горите, и всичко, до което се докосне човешкият поглед. Слънцето изгрява и то много прилича на облак по своите размери. Пурпурът се запазва, докато слънцето не достигне до своя апогей. Жителите в тази местност [12] ми разказаха, че когато настъпва зимата, продължителността на нощта е такава, както  и на деня през лятото, а денят става толкова къс, каквато е и нощта, така че ако човек действително тръгне от мястото, наречено Атил [13] - а разстоянието между тях е по-малко от един фарсах - или, казано с други думи – [ще пътува поравно] от появата на утринната зора до пълното настъпване на нощта, когато на небосклона се появяват звезди и напълно го покриват. И ние [пътуващите] не напуснахме тази страна, докато нощите не се удължиха, а дните не се съкратиха.

1. Очевидно става въпрос за хазарите.

2. Най-вероятно това се отнася за парите.

3. Има оттенък на презрение.

4. Устаз - "учител", "наставник", титул, с който се обозначава тържествено благоволение. Има се предвид високопоставен велможа при халифа. И в българския се употребява този термин, напр. "Уста Колю Фичето".

5. Който призовава за молитва.

6. Ас-Садик - много праведен, държащ на обещанията си. И досега фамилията на Ибн Фадлан е останала Ас-Садик.

7. Сура - глава от Корана.

8. Това изречение според друг ръкопис може да се преведе: 1/7 част, очевидно това се отнася до разделянето на Корана на 7 части, съответстващи на дните на седмицата, и може да се предположи, че става въпрос за половината именно на такава част. Според мен първото тълкуване е по-правилно.

9. Муеззин - този, който призовава за молитва.

10. Около 71/2, или 300-400 лакътя, а 1 лакът = 0,65 м.

11. Уису - "бяла Русия" - те са близко до Москва.

12. Най-вероятно тук Ибн Фадлан разквазва за българите, при което много ясно ни показва, че той самият не е живял там през зимата.

13. Някои автори и тълкуватели на творбата на Ибн Фадлан предполагат, че става въпрос за река Атил.

17.

Забелязах, че смятат за добра поличба лая на кучетата, радват му се и смятат, че той ще им донесе година на изобилието, благословия и благополучие. Видях, че змиите са в голямо изобилие и на всеки клон са омотани десетина, та и повече. Те не ги убиват, а и змиите не им пакостят. И, право да си кажа, на едно място съгледах много високо дърво, висонината му беше повече от сто лакътя. То беше повалено, обърнах внимание на ствола му - необичайно грамаден. Спрях, гледайки го, нещо се размърда и на него съзрях змия, подобна нему и по дължина, и по обем. Когато ме видя, спусна се от дървото и се шмугна в храстите, а аз се отдръпнах назад изплашен. Разказах тази случка на царя и на тези, които бяха на аудиенция при него. Те не обърнаха внимание на разказа ми, само царят ме успокои с думите: "Не се безпокой, тя няма да ти навреди."

Веднъж спряхме да си починем. Влязох при царя със спътниците си - Такин, Сусан и Барис. С нас беше човек от царската свита. И между дърветата ни показа храстче, малко, зелено и толкова тънко, като вретено, но с по-дълъг край. На върха му има разклонения с по един лист, който е доста широк, разпростиращ се чак до земята, и на него като че ли са разстлани растения, сред листата, на които има ягоди, който вкуси от тях, има чувствово, че яде нар имлиси [1].

Хапнахме и се убедихме, че вкусът му ни доставя голямо удоволствие. Продължихме да търсим плодове и да ги ядем.

* * *

Видях при тях и ябълки, силно зелени на цвят и колкото бяха зелени, толкова и кисели на вкус, приличаха по-скоро на винен оцет, който девойките употребяваха. Затова ги наричат "момински". Не забелязах в страната им нещо повече освен дървото лешник. В действителност открих лешникови гори с размери до 40 фарсаха в ширена и още толкова в дължина.

Забелязах и дърво, не знам точно как да го нарека, много високо; стволът му е без листа, а върхът му е като този на палмата, клоните му са тънки и дребни. Те [клоните], отбелязва Ибн Фадлан, се съединяват, жителите се захващат с определено място на ствола и правят нарези. Жителите, след като го издълбаят, слагат под него [ствола] съд и в него изтича течност, която на вкус е по-приятна и от меда. Ако човек изпива повечко от нея, опиянява, сякаш е пил вино, и дори има по-висок градус от виното.

Храната им е просо и конско месо, а също така и в основата си включва пшеница и ечемик, и то в голямо количество. И всеки взема за себе си каквото е посял. Царят няма никакви права над тези посеви с изключение на това, което те му плащат ежегодно от всеки дом във вид на кожи от собол. Ако ли пък той повели на дружината си [2] да нападнат някоя страна и ако групата му успее да заграби нещо, то те общо [с царя], имат своя пай от плячката.

Всеки, който се жени или устройва някакво пиршество, необходимо е да поднесе на царя дар във вид на продукти в зависимост от размерите на гощавката, а след това дава и на гостите, като например медовина, набиз, пшеница, която не е съвсем добра, черна и воняща, а те нямат и помещения да складират провизиите си. [Те] копаят кладенци и закопават храната си в тях. По този начин само след като изминат няколко дни, тя се разваля и променя вида си, придобива мирис, така че вече не може да се ползва.

Те нямат масло [маслинено, зехтин], нито сусамено, нито пък мас. Вместо тези мазнини използват рибено масло. Това масло отвратително мирише, а оттам и храната им. От ечемика правят особен вид супа, която може да се нарече и напитка, тъй като я пият на малки глътки. Това правят както момичетата, така и момчетата. Понякога пък варят ечемика с месото, господата изяждат месото, а девойките ядат само ечемика. Ако месото е глава на козел, тогава момичетата могат да ядат от него.

Всички те носят на главите си особен вид шапки. Когато царят язди, той е сам, без конвой, с него няма никого. Когато се движи из пазара, то всички стават, никой не може да остане седнал, всеки сваля шапката от главата си и я слага под мишница. Когато царят премине край тях, те пак слагат шапките на главите си.

И точно така постъпва всеки, който влиза при царя – малък или голям, това се отнася и за децата и братята му. Щом като се явят при него, те тутакси свалят шапките си и ги слагат под мишница, след това кимат главата си към него и сядат, после стават и стоят прави, докато той не им нареди, и всеки, който седи пред него, по-точно седи коленичил пред него, не вади шапката си, докато не излезе от него [царя], при което я нахлупва, но чак след като излезе от царските покои. Всички те живеят в юрти с една-единствена разлика, че юртата на царя е много голяма. В нея могат да се вместят хиляда души, дори и повече, и в по-голямата си част е постлана с арменски килими. В средата на царевата шатра се намира неговият трон, покрит с византийски брокат. Имат и такъв обичай, че ако на сина на някой си човек се роди дете, то първо го взема при себе си дядо му, преди това да е сторил бащата, и той [дядото] говори: "Аз имам над него по-голямо право, отколкото баща му по отношение на съдбата му, докато то [детето] не стане зрял мъж". Ако при тях умре някой от мъжки пол, право да го наследи има брат му, а не синът му. И така аз запознах царя, че това не е допустимо (става въпрос за наследството - б. пр.), разяснявах му тези правила, докато не ги разбра.

Видях в страната им много гръмотевици и ако гръм удари дома им, то те не се доближават до него, оставят го такъв, какъвто е, и всичко, каквото има вътре – хора, имущество и друго оставят го, докато времето не го унищожи, и казват "Това е дом, над чиито жители съдбата се е разгневила."

* * *

И ако някой мъж [човек] от тях убие друг, и то преднамерено, те го съдят заради тази му постъпка, а ако ли пък го убие, без да иска, то за него правят ковчег от дървото хазанк [3], слагат го вътре, заковават го с гвоздеи и му слагат три питки и съд с вода, поставят и три парчета дърво, приличащи на седла от камили, закачват ги помежду тях и мълвят: "Ние го оставяме между небето и земята, където ще попадне на въздействието на дъжда и слънцето - може би Аллах ще се смили над него" [4]. И така остава закачен, докато времето не го унищожи напълно и докато ветровете не го избрулят и разнесат праха му.

Ако [те] срещнат или видят човек, притежаващ енергичност и гъвкавост и познание за нещата, [те] казват: "Този има право да служи на нашия Господ." И така вземат го, слагат му на врата въже, закачват го на дърво, държат го, докато не издъхне.

Преводачът на царя ми разказа, че някакъв синдиец [5] се спрял в страната им и отседнал при владетеля продължително време, като му прислужвал. Той бил много ловък и му сечало пипето. А на една група от жителите на страната й се приискало да тръгне на гурбет. Синдиецът поискал от царя разрешение да се присъедини към тях. Царят му забранил. А синдиецът продължил да настоява, докато накрая царят се съгласил и му дал разрешение. Речено-сторено. Той тръгнал с тях на кораба. Те забелязали, че той е подвижен и пресметлив, договорили се помежду си и рекли: "Този човек превъзходно може да служи на нашия Бог, нека го пратим да му служи." Продължили пътя си покрай гора и те вкарали синдиеца в нея, надянали му въже на шията, вързали го на върха на едно високо дърво, оставили го там и продължили пътя си.

1. Сорт нар, най-големият от съществуващите видове, който е много приятен на вкус и е без костилки.

2. Дружина - отряд от войската на царя, състояща се от 5 до 3 или 4 хиляди конници.

3. Хазанк - бяла топола.

4. Това изречение най-вероятно е забележка от самия Ибн Фадлан, а не изказване на местните жители.

5. Жител на страната Синд, намираща се на долното течение на р. Инд и по делтата й.

18.

И ако те са на път и някой от тях иска да се изпикае и когато той има и носи оръжие със себе си, те го ограбват, вземат дрeхите му и всичко, което носи със себе си. Такъв е обичаят им. А който снеме оръжието си и го остави пред себе си и тогава може да се облекчи, те не му пречат.

Мъжете и жените влизат в реката, къпят се заедно голи и по никакъв начин не извършват прелюбодеяние, а за това няма и възможност. А който си позволи да блудства, независимо кой е той, оковават го с 4 железа [като палешници], завързват към тях и двете му ръце и двата му крака, а след това ги разсичат с топор, започвайки от тила и стигайки до бедрата му. Също така постъпват, ако провинилата се е жена. След това закачват всяко парче от него или от нея на едно дърво. Употребих и положих всичките си усилия в старания жените да се закриват от мъжете, но не успях да ги вкарам в пътя. Те убиват крадеца по същия начин, както убиват и прелюбодееца.

В горите им има много мед в жилищата на пчелите, които те [жителите] знаят и ходят да го търсят и събират. Понякога ги [жителите] нападат хора, които са от числото на техните врагове и ги убиват. Те имат много търговци, които се насочват към земята на тюрките, при което докарват овци в страната, наречена Вису, а носят със себе си и самури и черни лисици.

Видяхме в жителите на един техен "дом" [1] на брой 5000 души жени и мъже, приели вече исляма, които са известни с името Ал-Баранджар [2]. За тях била построена джамия от дърво да се молят в нея. Те не умеят да четат, така че тълпата повтаря и прави това, което правят другите, в случая повтарят молитвите им. В действителност под мое ръководство един човек прие исляма. Казваше се Талут. И така аз го кръстих Абдуллах. Каза ми: "Искам да ма назовеш с твоето собствено име Мохамед." Така и направих. И те приеха исляма – неговата жена и децата им, и всички те започнаха да се наричат Мохамед [3]. Научих ги как да произнасят "Хвала на Аллаха" и изричат: "Той, Аллах, е единствен", и радостта му от тези две сури беше по-голяма, отколкото радостта му, ако той бе станал цар на славяните.

И когато ние пристигнахме при царя, намерихме го, че [той]  е спрял за отдих и временен престой в така наречената Халджа, всъщност тази местност бе разположена между 3 езера – 2 големи и 1 малко, и между всяко от всички тях [езерата] нямаше нито едно, на което можеше да се достигне дъното. Между това място и между огромната река, течаща към страната на Хазарите, известна с името Атил, разстоянието беше около фарсах. И така покрай тази река се намираше пазарището, което става по всяко време и там се продават много полезни стоки [4] с голяма стойност.

1. Жителите на дома "домочадие", израз употребен и в Корана (Сура 33), водещ към голямата литература, имащ предвид семейството на пророка Мохамед. Шиите, привържениците им илидите включват в това понятие Фатима Али и техните потомци. Сунитите пък разбират под това понятие всички жени и деца на Мохамед, присъединявайки към тях и Али като техен зет. В случая съвсем невероятно е 5000 души да живеят в един дом.

2. Много вероятно това да е названието на даден род.

3. Тъй като жените не могат да се казват Мохамед, то това име може да се възприеме като родово прозвище. Трябва да отбележа още, че малкото име на Ибн фадлан е Ахмед, а не Мохамед. Но двете имена са много близки помежду си и понякога се заменят едно с друго. В крайна сметка и двете произлизат от един и същ корен "хамаса" - хваля, възхвалявам". "Ахмед" означава "похвален", а "Мохамед" - "възхвалявам".

4. Употребената дума включва в себе си оръдия на труда, мебели и всички домашни потреби.

19.

Още преди Такин ми беше разказвал, че в страната на царя съществува един мъж с доста огромно телосложение. И така, когато пристигнах в страната, попитах царя за него. Той ми разказа: "Да, той беше по-рано в нашата страна и умря. Той не беше от жителите на тази страна, не беше и жител на града. Историята му е следната. Няколко търговци излезли по река Атил, както обичайно правят това. Нивото на реката се повишило и водите й излезли от бреговете. Не бях успял да се опомня още през този ден, при мен се приближи тълпа от търговци, които ми казаха: "О, царю, следваше ни човек по водата и, ако той е от народ, близък до нашия [1], не му остава нищо друго, освен да се пресели."

И така тръгнах, яздейки редом с него, яздихме, докато достигнахме до реката. Аз бях съвсем близо до този човек. Вглеждах се в него и го измервах мислено с моите педи – общо 12 педи. Главата му по размери приличаше на най-големия котел, какъвто можеше да се намери, и носът му беше по-голям от педя, а двете му очи бяха огромни, а пръстите му – всеки по-голям от педя. От вида му бях обхванат от страх, от какъвто бяха обладани и другите хора. Ние започнахме да говорим с него, а той не ни отоваряше [нищо], само ни гледаше.

Преведох го до моето местопребиваване и написах до жителите на Уису - те се намираха на разстояние 3 месеца от нас – питайки за него. Те ми отвърнаха, като ме уведомиха, че този човек е от Яджудж и Мадждудж [2] – а те отстоят от нас на 3 месеца път, между нас и тях има море, на брега на което те действително фигурират (се намират), и те, подобно на добитък, се съвокувляват един с друг. Аллах могъщият и великият изкарва всеки ден за тях риба от морето и ето, идва един от тях и с нож в ръката отрязва си от нея толкова, колкото е нужно за него и за семейството му. Ако той вземе повече [от това количество], което би го задоволило, то ще го заболи стомахът, такава участ ще сполети и всеки от членовете на семейството му, а понякога се случва да умре той или всички те да умрат.

Когато те вземат от нея [от рибата] това, което им е нужно, тя се преобръща и се връща в морето и така те всеки ден живеят.

А между нас и между тях се намира море от едната страна, обкръжават ги планини от другата страна, а също и преграда (стена), която е поставена между тях, както и врата, през която обикновено излизат. А когато Аллах могъщият и великият поиска да ги изведе в обитаеми земи, то той премества преградата за тях и пресушава морето и притокът на риба, идваща до тях, прекъсва."

Той [Ибн Фадлан] каза:

Тогава аз го попитах [царя] за този човек и той ми отговори: "Той живя при мен известно време. Биваше и така: не погледнеше ли към него момчето, то умираше, а бременната изхвърляше плода си. Биваше и така, ако той завладее човек, стиска го с двете си ръце, докато не го удуши. Когато аз видях това, окачих го на високо дърво, стоя там, докато издъхна. Ако ти искаш да погледаш костите и главата му, аз ще дойда с теб, за да ги зърнеш." Аз отговорих: "Кълна се в името на Аллаха, много искам." И той тръгна с мен, яздейки на кон, към голямата гора, в която имаше грамадни дървета. Той беше се разложил на дървото... главата му беше под дървото, видях, че главата на този човек наподобяваше голяма каца, ребрата му приличаха на големи сухи клони на палма. Така изглеждаха и пищялките му, както и лактовите му кости. Аз бях изумен от гледката и се отдалечих.  

1. В друг ръкопис написаното може да се преведе: приближаващ се към нас.

2. Става въпрос за библиейските легендарни народи Гог и Магог, за тях в мюсюлманските сказания поше, че са били победени от Ал. Македонски, който бил построил огромна стена за предпазване на културния свят от нашестието им. Тази преграда щяла да бъде разрушена в деня на Страшния съд.

20.

Той [Ибн Фадлан] продължи:

Царят премина през водно пространство, наречено Халджа [1], до река, позната му под името Джаушиз, и остана около нея два месеца, после поиска отново да премине по вода и изпроводи при хора, познати под името Сауаз [2], за да тръгнат заедно с него. Те му отказаха и се разделиха на две групи, едната от някакъв си род, която като че имаше цар по име Уираг. А пък царят на българите изпратил при тях хора и рекъл: "Наистина Аллах е могъщ и велик и вече ме е облагодетелствал, като ми е дарил исляма и върховната власт на повелителя на правоверните, така че аз съм негов роб и това [дело] е възложено и който ми противоречи, то аз ще бъда принуден да го посрещна с меч. Другата група била с цар от някакво си племе, царят се наричал Аскал. Той [Аскал] бил в подчинение на цара на българите, но още не бил приел исляма. И така, когато той [царят на българите] му изпрати това послание, то те се уплашиха от неговото намерение и тръгнаха всички заедно с него [с Аскал] към река Джаушиз. Това беше река немного широка, ширината й бе 5 лакътя, а водата й стигаше до пъпа, а на места до ключицата, а в голямата си част дълбочината й достигаше човешки бой. Около нея имаше дървета, повечето от тях бяха хаданки (бели тополи – б. пр.) и други.

А недалеч от тях имаше широка степ, за която се споменаваше, че по големина зверовете в нея са по-малки от камилата, но по-големи от бика. Неговата глава [на звяра] приличаше на главата на бик, а опашката му – опашката на бик, тялото му – тяло на катър, а копитата му наподобяваха копитата на бик. В средата на главата му стърчеше рог – дебел и кръгъл; колкото се възвишаваше, ставаше все по-тънък и заприличваше на крайник на копие. От тях (от рогата) имаше с дължина от 5 до 3 лакътя, в съответствие с размера на животното – по-малко или по-голямо е то. То се храни с листата на дърветата, имаше много добра зеленина. Когато то (животното) види конник, насочва се срещу него, а ако ездачът е върху кон рисак, то конят, имащ добър тръс, тича и търси спасението си от него, като бяга презглава, а ако то догони конника, намушква го с рога си откъм гърба на неговия кон, след това го подхвърля във въздуха и го посреща и не престава да прави това, докато не го убие.

В действителност видях при царя три големи дълбоки паници, произведени от йеменски оникс, за които той ми съобщи, че са направени от рога именно на това животно. Някои от жителите на тази страна твърдят, че това е носорог.

1. В предидущия текст разбрахме, че това не е река, а става въпрос за три езера.

2. При различни изтоковеди срещаме и имената на Сауан и Сауар

21.

Той [Ибн Фадлан] продължи разказа си:

Аз не видях между тях [нито един човек] да се изчервява, но повечето са болни. В нея [в страната] те в по-голямата част от случаите умират от болки в стомаха, дори се стига и дотам, че това се случва и при кърмачетата.

И когато при тях умре мюсюлманин или когато почине съпругът на някоя жена хорезмийка, то те ги измиват според мюсюлманския обред, после ги карат на каруца - едвам-едвам, в ръцете им е поставено знаме, докато не достигнат мястото, в което ще ги закопаят. Като пристигнат там, те го свалят от талигата, поставят го на земятя, след това изкопават в тази линия гроб, правят и странична пещера и го погребват. Така те [жителите] постъпват със своите мъртъвци.

Жените не плачат за мъртъвците, но жителите мъже плачат за тях, идват в деня, когато е умрял, спират се на вратата на юртата му и крещят по най-ужасен начин, това е най-дивият плач, какъвто може да си представи човек.

Това са хора свободни. Когато се свърши с плача им, появяват се робите, носейки със себе си сплетени кожи, при което непрекъснато плачат, бият страните и задните си части с тези ремъци, докато на телата им не останат следи, подобни на следи от бич. Те [жителите] са длъжни да побият знаме на вратата на юртата му [на мъртвеца], донасят и оръжието му и го нареждат на гроба и не престават да плачат в продължение на две години. Когато двете години изтекат, те свалят знамето и отрязват кичур от косата си и роднините на мъртвеца се събират, канят на пир, чрез който се слага край на траура. Ако починалият има жена, тя се омъжва. Това става така, ако починалият е бил старейшина, а що се отнася до простолюдието, те извършват само някои отделни неща от този обред.

Царят на славяните трябва да плаща данък на царя на хазарите – от всеки дом в неговата държава – самурена кожа. И когато пристига кораб от страната на хазарите в страната на славяните, то царят излиза на кон и проверява това, каквото има в нея, и взема от него една десета част.

Ако ли пък пристигне царят на русите или друго подобно племе с робите си, то царят избира за себе си всеки десети.

Синът на царя на славяните се намира като заложник при царя на хазарите. И така до царя дошла вест за красотата на дъщерята на царя на славяните. И така той [царят на хазарите] изпратил сватове за нея, вследствие на което той се изказал против него и му отказал. Тогава изпратил [експедиция] и я взел със сила, макар че той бил евреин, а тя мюсюлманка. И така тя умряла, бидейки при него. Тогава той изпратил за втората му дъщеря. Веднага след като известието достигнало до царя на славяните, побързал да я омъжи за княза Аскал, намиращ се под негова власт, тъй като царят на славяните се страхувал, че и тя ще му бъде отнета насила, както това било сторено и със сестра й. И в действителност царят на славяните извикал секретаря си и му наредил да напише писмо на султана, в което го молел да му построи крепост, понеже се боял от хазарския цар.

* * *

Той [Ибн Фадлан] рече:

Един ден го попитах и му казах: "Държавата ти е обширна, паричните ти средства са в изобилие, доходите ти са многобройни, защо молиш султана да ти строи крепост с негови средства, които са безчет". Тогава той ми отговори: "Видях, че ислямската държава е преди другите и техните парични средства идват от напълно разрешени религиозни закони и легални източници. Обърнах се с молба за това и ако той поиска да построи крепост със свои средства, със сребро или злато, това няма да представлява за мен никаква трудност. И, право да си кажа, аз само исках да получа благословия за парите от повелителя на правоверните и го помолиха за това."

IV. ПРИ  РУСИТЕ

22.

Той [Ибн Фадлан] каза:

Видях русите, когато пристигнаха по търговските си дела и се разположиха на р. Атил. Не съм виждал хора с по-съвършено телосложение от тяхното. Можеха да се оприличат с палми - с руси коси, с румени лица, с бели тела. Те не носят куртки, нито кафтани, но мъжете носят киси [1], с които те покриват едната си страна, при което едната им ръка остава навън.

Всеки един от тях носи със себе си брадва, меч и нож, при това той никога не се разделя с тях (това, което споменахме по-горе).

Мечовете им са плоски, с бразди по тях [за изтичане на кръвта], франкски [2] и от крайчеца на ноктите до шията на всеки русин има нарисувани изображения на хора и предмети и на други подобни.

А що се отнася до жените им, то на гърдите на всяка една от тях е прикрепена кутийка. А във всяка кутийка има пръстен от желязо, от сребро, от мед, от злато, в зависимост от паричните средства, с които разполага мъжът. Във всеки пръстен се намира нож, също прикрепен към гърдите – на шията на жените има няколко реда гердани от злато или сребро, тъй като след като човек притежава 10 000 дирхема, то той доставя на своята жена гердан в един ред, а ако пък владее 20 000 дирхема, то той й набавя гердан в два реда. По такъв начин всеки 10 000, които се прибавят към неговото състояние, означава увеличение на накитите на жена му с един гердан. Така че на шията на някои от тях висят много редове гердани. Най-хубавото оръжие при тях [русите] са зелените мъниста, направени от керамика, която намираме на корабите. Те [русите] сключват [търговски] договори за мънистата. Купуват едно и го нанизват като гердан за своите жени. Те са най-мръсните творения на Аллаха – те не се чистят от изпражненията, нито от пикочта, нито след полови сношения, но мият ръцете си след ядене. Те са като блуждаещи и слепи магарета.

Идват от страната си, привързват корабите си на Атил, а това е голяма река. На брега й строят просторни домове от дърво. В един такъв дом се събират 10 или 20 – по-малко или повече. Всеки от тях си има свое легло, на което той седи, а заедно с него са девойки красавици за търговците. И ето, че един от тях се съвокувлява със своето момиче, а приятелят му го гледа. Понякога те се съединяват, цяла група от тях се намират в подобно положение, намират се един срещу друг, влиза търговецът, за да си купи от тях някоя мома, и ги сварва, съединил се с нея, и той, русинът, не я оставя, или пък частично удовлетворява своите потребности.

Те задължително всеки ден си мият лицата в тавите с най-мръсната вода, каквато може да има, и най-нечистата. Това става така: всяка утрин девойката носи вода в голямо ведро и го поднася на своя господин. Той измива в него ръцете, лицето и косите си. Мие ги, реше ги с гребен във ведрото. След това се секне и плюе в него и така не остава никаква мърсотия по него, но всичко остава във водата. Когато той свърши с тоалета си, девойката занася ведрото до седящия редом с него другар и той върши това, което е извършил предидущият. И тя продължава да носи ведрото от един на друг, докато не обходи така всички, намиращи се в дома, и всеки се секне, плюе и мие лицето и косите си в нея.

* * *

И само след като техните кораби пристигнат на това пристанище, всеки от тях излиза и носи със себе си хляб, месо, лук, мляко и набиз [вид напитка. - б. пр.] и така, докато не достигне до дълга, забита в земята греда, по която има изсечено лице, наподобяващо лице на човек, а около нея [парчета от дърво] с по-малки изображения, а зад тях стърчат високи трупи, забити в земята. И така той се приближава към голямото изображение, покланя му се и произнася следните слова: "О, господарю мой! Дойдох от далечна страна. С мен пристигнаха толкова и толкова девойки и толкова и толкова самурени кожи", и така, докато не изреди всички стоки, които е донесъл със себе си - "аз дойдох при теб с тези дарове" – след това оставя всичко, каквото носи със себе си, пред гредата - "искам да ми изпратиш търговец, притежаващ много пари и дирхеми, за да купи от мен всичко, каквото пожелае, и да не ми противоречи в нищо, за което му говоря". И след това си отива.

И все пак, ако продажбата бъде трудна за него и идването му се протака, то той отново пристъпва с подаръка – втори и трети, и ако му бъде трудно да получи това, което иска, той поднася подарък на всяко от по-малките изображения, моли и за ходатайство и ще каже: "Това са жени на нашия господар, неговите дъщери, неговите синове." И така той продължава да отправя молби към едно или друго изображение, да го моли и унизително да проси и да се кланя пред тях. Понякога продажбата се извършва много лесно, така че той продавал. Тогава той изрича: "Господарю мой, вече се изпълни това, което ми бе нужно, и трябва да го възнаградя!" И ето че той взема известен брой овце или рогат добитък, убива ги и раздава част от месото, а останалото го занася и хвърля пред голямата греда и пред малките, намиращи се около нея, и главите на рогатия добитък и на овцете на тези трупчета, забити в земята. Когато настъпи нощта, идват кучета и изяждат всичко. Говори този, който е сторил това: "Вече си доволен от мен, господарю мой, изяде моя дар."

И ако някой от тях се разболее, [те разгъват за него палатка] встрани от тях и го захвърлят там и го оставят в нея за известно време на хляб и вода, не се доближават до него, не разговарят с него, но го посещават всеки три дни, особено ако е бедняк или роб. Ако той оздравее и стане на крака, връща се при тях, ако ли пък умре, то те го изгарят. Ако той е бил роб, то те го оставят в такова положение, така че да бъде изяден от кучетата и хищните птици. Ако ли пък хванат крадеца или похитителя, завеждат го до дебелото дърво, завързват на шията му здраво въже и го окачват на него завинаги, докато се разпадне на части от ветровете и дъжда.

1. Киса - вид дрехи от вълнен плат, които са тъкани от бедуините. Представлява парче тъкан, обикновено от вълна, служещо едновременно и за покривало, и като покривка за постеля, и за плащ.

2. Франки - така са наричали арабите европейците до кръстносните походи. Европейци в широк смисъл на думата. Но тук трябва да се подразбира само франки, известни със своите мечове.

23.

И по-рано неведнъж са ми разказвали какво правят със своите висшестоящи началници при тяхната смърт, най-малкото от които е изгарянето им, така че много ми се искаше да присъстам при това. До мен дойде известие за смъртта на един изветен мъж от тях. И ето те го поставиха в гроба, сложиха капака над него, след изминаване на десет дни, докато не свършеха с кроенето на дрехите му и не ги ушиха.

За бедния човек това става така: построяват малък кораб, полагат мъртвеца в него и го запалват (кораба), а за богатия постъпват така: събират парите му, разделят ги на три части – една трета остава за семейството му, една трета използват, за да му се скроят дрехи, и една трета, за да приготвят набиз, напитка, която те ще пият до деня, когато неговата девойка ще се самоубие и ще бъде изгорена зад своя господар, а те изцяло се предават на властта на набиза, пият го денонощно, така че [понякога] някой от тях умира, държейки чашата си в ръка.

Ако умре старейшината, то неговото семейство говори на девойките и юношите му: "Кой от вас ще умре заедно с него?" Някой от тях проговаря: "Аз." И ако той е изказал съгласието си, то това е вече задължително и връщане назад няма. А, ако той поиска сам това, не биха го допуснали. Повечето, които постъпват така, това са девойките.

* * *

И ако умре такъв мъж, за който споменах преди, то казват на момичетата му: "Кой ще умре заедно с него?" Една от тях казала: "Аз." И така заръчали на двете му момичета да я пазят и да бъдат с нея, където и да ходи тя, даже и дотам, че да мият краката й със собствените си ръце. Неговите родственици се заели с неговата работа – да кроят дрехи за него, да приготвят това, което е необходимо. А девойката всеки ден пила и пяла, веселила се, радвала се на бъдещето.

Когата настъпил денят, в който трябвало да бъдат изгорени той и девойката, аз пристигнах до реката, в която се намираше корабът му - и ето виждам, че той е вече изнесен на брега и за него са сложени четири подпорки от дървен материал [от хаданг – бяла топола – б. пр.] и друго дърво, поставено около него [кораба], неща като възвишение от дъски. След това корабът бе премъкнат по-нататък, докато не бе наместен на тези дървени съоръжения. Започнаха да идват и да си отиват. Говореха език, който не разбирах. А той, мъртвецът, беше далеч, в своя гроб, тъй като още не бяха го изваждали оттам. После донесоха легло, сложиха го на кораба и го покриха с тегелирани дюшеци и византийски брокат и възглавници [от византийски брокат], и тогава дойде старица, която наричат "ангел на смъртта", тя разстла върху ложето постелките, за които вече споменахме.

Тя ръководи обшиването и приготовлението му и тя убива девойките. Аз я видях, че прилича на вещица и че е грамадна, дебела, мрачна и сурова. Когато те пристигнаха до гроба му, отстраниха пръстта от дървения капак, дръпнаха дървото настрана и извадиха мъртвеца от неговия изар [1], с който той е погребан, и ето че видях как той [мъртвецът] е почернял от студа на тази страна. А те още преди това са сложили с него в гроба му набиз, плодове и тамбур [2].

И така те извадиха всичко това навън, той съвсем не смърдял и нищо не било променено, освен цвета му, и го облякоха с шалвари и гетри, и ботуши, и куртка, и кафтан от брокат със златни копчета, сложиха на главата му шапка също от брокат и самурени кожи. Понесоха го, не спряха, докато не достигнаха до палатката, опъната за него на кораба, поставиха дюшека и го подпряха с възглавници и донесоха набиз, плодове и благовонни растения и го оставиха заедно с тези предмети.

Донесоха хляб, месо и лук и го оставиха пред него, донесоха куче и го разрязаха на две части и го хвърлиха в кораба. После донесоха всичкото му оръжие и го туриха до него, сетне взеха два коня и ги пришпорваха, докато те не плувнаха в пот, след което ги разрязаха с меч и запокитиха месото им в кораба.

Подир това доведоха две крави, заклаха и тях и хвърлиха и тях в кораба. Най-накрая донесоха петел и кокошка, убиха и тях и ги запратиха на същото място.

А девойката която поискала да бъде убита, отивайки и връщайки се, влизала в юртите една след друга, при което към нея се присъедннява стопанинът на дадената юрта и й дума: "Кажи на своя господар: "Аз направих това от любов към теб."

* * *

Когато настъпила икиндия, в един петък, довели девойката до нещо, което били направили по-рано, приличащо на корнизи на вратите, тя поставила двата си крака върху дланите на мъжете, повдигнала се на този корниз и хортувала нещо на своя език. След това слязла, после я повдигнали втори път, при което извършила същото действие, както и първия път, сетне отново я спуснали и я повдигнали трети път, сторила това, което и предишните два пъти. Подир това й подали кокошка, отрязали главата на кокошката и я захвърлила. Те взели обезглавената кокошка и я захвърлили на кораба. Попитах преводача за стореното от нея и той ми обясни, че тя казала първия път, когато я повдигнали: "Виждам моя баща и моята майка", а втория път изрекла: "Виждам моите умрели роднини седнали", третия път мълвяла: "Виждам моя господар, седнал в градината, а градината е красива и в нея има много зеленина, с него са много мъже и момчета, и ето той ме вика, така че водете ме при него!" И те тръгнали с нея към кораба. Тя свалила двете си гривни, които били на ръцете й, и ги дала на жената, която се наричала "ангелът на смъртта", а тя била тази, която щяла да я убие. Тя [девойката] свалила и двете халки, които били на краката й, и й ги дала на тези две дейвоки, които й помагали – те и двете били дъщери на жената, позната с прозвището "ангелът на смъртта". След това я повдигнали на кораба и още не влязла в палатката, дошли мъжете, които носели със себе щитове и тояги и й подали чаша с набиз, тя пяла над нея и я изпила. Преводачът ми каза, че така тя се сбогува със своите приятелки. След това й бе дадена друга чаша, взе я и започна песен, при което старицата я окуражаваше да пие и да влезе в палатката, в която се намираше нейният господар [мъртвецът]. И аз видях как тя се заколеба, искаше да влезе в палатката, но вмъкна главата си [между нея и кораба]. Старицата сграбчи главата й и я напъха в палатката и влезе вътре с нея [с девойката].

Мъжете започнаха да удрят с тоягите по щитовете, за да не чуват виковете на девойката, а биха се изплашили и другите момичета и не биха поискали да умират заедно с господарите си. После в палатката влязоха 6 мъже и всичките те извършили прелюбодеяние с девойката. Сетне поставили девойката на една страна, редом с господаря им, двама хванали двата й крака, двама я уловили за ръцете и старицата, позната с името "ангелът на смъртта", омотала около врата й въже и дала двата му края на намиращите се в противоположните краища други двама мъже, за да го държат, а самата тя се приближила, като държела в ръката си нож с широко острие. И ето тя започнала да го забива в ребрата на девойката и да го изважда, а в същото време двамата мъже я душили. И така, докато момичето не издъхнало. След това се приближил най-близкият родственик на този мъртвец, взел тоягата и я запалил на огъня, след което тръгнал заднешком [с гръб към кораба], с лице към своите хора, в едната му ръка била запалената пръчка, а другата била в задника му, а той, както си е гол, останал така, докато не запалил дървото, намиращо се под кораба.

След това надойдоха хора с парчета от дърво за подпалки и дърва и всеки държеше борина, краят на която той преди това беше запалил. Огънят обхвана дърветата, после кораба, сетне палатката, а така и мъжа, и девойката, и всичко, което се намираше там, задуха и ужасно силен вятър, пламъците на огъня се увеличиха и се разгоряха неукротими и обхващащи всичко наоколо. До мен стоеше някакъв русин и чух, че той разговаря с преводача, който беше с мен. Попитах го за какво разговаря с него и той ми отговор: "Правилно разсъждава той, казвайки ми: "Вие, о, араби, сте глупави!" Той каза: "Наистина вземате най-любимия и уважаван човек от Вас, хвърляте прахта му в земята и изяждат праха му червеите, а ние го изгаряме за едно мигновение, така че той се озовава в рая незабавно и веднага."

След това се изсмя, а аз го попитах за това, а той ми каза: "От любов към него Бог изпрати вятър, за да го вземе веднага, начаса." И наистина не бе изминал и час и корабът, и дървата, и девойката и господарят се бяха превърнали в пепел. След това построиха на мястото на този кораб, който те извлякоха от реката, нещо, наподобяващо заоблен хълм, и го забиха в средата на голямо дърво [хаданга – бяла топола], написаха на него името на този мъж и името на царя на русите и се отдалечиха.

* * *

Той [Ибн Фадлан] каза:

Към обичаите на царя на русите следва да се отнесе и това, че заедно с него в двореца живеят четиристотин мъже богатири, последователи и привърженици, и при това хората, живеещи с него, са надеждни, от тях някои умират, когато той умре, и биват убивани заради него. При всеки от тях живее и момиче, което му прислужва, мие му главата и му приготвя това, което той яде и пие. Има и друго, което използва като държанка. Тези 400 мъже седят под ложето и престола му. А ложето му е огромно, с инкрустации от скъпоценни камъни самоцвети. На това ложе седят и 40 девойки (специално за постелята). Понякога има сношение с някои от държанките в присъствието на сподвижниците си, за които споменахме по-горе. Такава постъпка те не смятат за срамна. Той не слиза от леглото си, така че ако иска да задоволи някое от желанията си, то той уталожава нуждите си в леген, а когато му се прииска да поязди, довеждат коня му направо до леглото и той възсяда коня си, а когато пък поиска да слезе от коня, довеждат животното толкова близо, че да може направо да се свлече на кревата. Той няма други задължения  и работа, освен да се съвокуплява с девойките, да пие и да се отдава на развлечения. Той си има заместник, който командва войските му, сражава се с враговете и го замества при поданиците му.

1. Изар - дреха, с която обличат мъртвеца, тя е спомената още при Херодот при описание на арабите.

2. Тамбур - музикален инструмент, близък до балалайката.

24.

А що се отнася до царя на хазарите, който носи титлата хакан, и истината е такава, той се появява на всеки четири месеца веднъж, и то за да се разходи и за да поразвлече, излизайки от двореца, изоставяйки делата си, тъй като е бил отдалечен както от водата, така и от пасищата. Наричат го големият хакан, а заместника му именуват - хакан-бег [1].

Той е този, който предвожда войските и ги управлява, ръководи държавните дела, грижи се за държавата, явява се пред народа, извършва походи, покоряват му се и царете, намиращи се близо до него. Той влиза смирено при царя всеки ден, при най-големия хакан, при което проявява унижение и спокойствие. При него влиза, но само бос, държейки в ръка дърва, при което, когато го приветсвува, запалва тези дървета. Когато завърши с топливото, сяда заедно с царя до трона, от дясната му страна. Замества го мъж, носещ титлата кундур-хакан, а негов заместник е така нареченият джаушигар [2]. Обичаят на най-големият цар е такъв - той не дава аудиенция на хората и не разговаря с тях и при него не влиза никой освен тези, за които споменахме. Пълномощията, връзките и развръзките се въртят от другиго. Управлението на държавата лежи върху плещите на хакан-бег.

Що се отнася до най-големия цар, ако той умре, за него се построява голямо имение, в което се намират 20 къщи, и изкопават гроб за него във всеки дом и раздробяват камъните на ситно, дотолкова, че заприличват на антимон [3], разстилат го в гроба и хвърлят върху него негасена вар. И под двор и под този гроб има голяма река [4], те поместват гроба именно над тази река и казват, че всичко се прави, за да не достигнат до него нито дяволът, нито човек, нито червеи, нито пък други отвратителни твари. Когато го погребват, режат шиите на тези, които го заравят, за да не стане известно в кой от тези домове е изкопан гробът му. Последното му жилище се нарича рай и [те] казват: "Той влезе в рая." Всчки домове са застлани с брокатени килими, избродирани със злато.

Царят на хазарите има и друг обичай – има 25 жени, при това всяка една от тях е дъщеря на някой цар, съперничещ му с нещо и негов съсед. Взема я волю-неволю. Той има и 60 девойки държанки специално за постелята му. Всички те са неземно красиви. И всяка от свободните жени и наложниците живее в отделен дворец - за всяка има отделно помещение във вид на купол, покрито с плътна ленена тъкан, а около всеки купол има утъпкано място за разходка. Всяка от тях си има евнух, който я пази. И така, ако хаканът поиска да се сближи с някоя от наложниците, той изпраща за евнуха, който я пази – и той [евнухът] се явява при нея по-бързо от мигането на окото, за да я постави в леглото му, и стои пред вратата на царския купол през цялото време, докато те задоволяват страстите си. И когато той [царят] й се е насладил вече, евнухът я взема за ръка и те се отдалечават. След това евнухът не остава при нея и минута дори.

Когато този велик цар язди, около него язди и войската му, по случай неговото излизане, при което разстоянието между него и кортежа му е една миля, и не може да се види нито един от поданиците му в друго положение, освен коленичил, покланяйки му се, и не повдига глава, докато царят не премине край него.

Времето, през което царят управлява, е 40 години. И ако той живее един ден повече от това, неговите поданици или приближените му го снемат от власт или го убиват и казват: "Той е вече с по-малко ум и разсъжденията му станаха неоснователни!" Ако изпрати в поход отряд, то той [отрядът] никога няма да се върне назад, а ако се обърнат и започнат да бягат, предава се на смърт всеки, който [от този отряд] се върне при царя. А що се отнася до предводителя и неговия заместник, ако те избягат, довеждат тях самите, водят жените им, децата им и ги подаряват някому като роби в присъствие на останалите. В същото време, докато те гледат, подаряват и техните коне, и домашното им имущество, оръжието им и другите им вещи. Понякога царят разрязва всеки от тях на 2 парчета, разпъва ги на кръст, а понякога връзва на вратовете им въже и ги обесва на някое дърво. А понякога, ако се смили над тях, ги прави коняри.

Царят на хазарите има огромен град на река Атил, състоящ се от 2 части – в едната живеят мюсюлманите, а в другата [част] царят и неговите приближени.

Мюсюлманите били управлявани от човек, приближен до момчетата на царя, който се наричал хаз. Той бил мюсюлманин. Съдебната власт над мюсюлманите,  живеещи в страната на хазарите и идващи от време на време по търговски въпроси, е предоставена на този отрок мюсюлманин, так че никой не се занимава с техните работи, не ги съди. Мюсюлманите в този град имат джамия, в която се събират да се молят. Там те присъстват по петъците. Джамията има високо минаре и няколко муедзини.

И когато в 310 г. [5] до царя на хазарите пристигна вестта, че мюсюлманите са разрушили синагогата (караимско кенасе), намираща се в двореца Ал-Бабунадж, то той заповядал минарето да бъде разрушено, муезинът бил осъден на смърт и изрекъл: "Ако наистина не се побоях, че в страните на исляма няма да остане неразрушена нито една синагога, аз непременно щях да съборя и джамията."

Хазарите и техният цар, всички юдеи, славяните и всички, които граничат с тях, му се покоряват и той се отнася с тях както към роби, а те покорно се подчинявали.

1. Най-вероятно това е тюркска титла - управител, княз.

2. Джаушигар - така се нарича в Турция и мамелюкски Египет полицейски и военен чин с не особено висок ранг.

3. Прашец, с който боядисват ресниците.

4. Тук може би става дума, че те копаят отводен канал и гробът се оказва обкръжен с вода от всички страни, точно по тякъв начин и дворецът на живият хакан, както вече е известно, се намира на остров.

5. Тази година започва от 1 май 922 г. Посланиците са пристигнали при царя на българите на 23 май същата година. За разказаните по-нататък събития Ибн Фадлан е разбрал очевидно на бреговете на Волга, т.е. когато е  бил на гости на царя на българите, тъй като в Хазария той не е бил. Разрушението на минарета и наказанието на муеззина в Хазария са станали много скоро след пристигането на пратениците в царството на българите и без съмнение са били свързани с това.

Един мой опит за обяснение:
 

Оригиналният термин, даден от Ибн Фадлан е 'сакалиба', който тука е преведен като 'славяни'.

Обаче, по това време славяните все още не са се били установили в района на Средна Волга. Както ще видите от главата "ПРИ СЛАВЯНИТЕ", за Ибн Фадлан думите 'българин' и 'сакалиба' са взаимно заменяеми. Царят Алмуш е наричан ту 'цар на българите', ту 'цар на сакалиба'. Държавата, обаче, е винаги 'България’, но не съм запознат с детайлите защо 'сакалиба' е приравнен със 'славяни',
но у David Lang, (стр. 29 на неговата книга 'The Bulgarians', 1976) се натъкнах на още едно несъотвествие на 'славянската' хипотеза:

There exists a Persian geographical treatise called Hudud al-Alam or 'Regions of the world', written in AD 982, which gives an illuminating insight into the way of the Slavs, as well as that of other peoples of the Near East and Russian regions. The anonymous Persian geographer has a special discourse (Chapter 43) on the Slavs or Saqaliba. In the translation of the late Professor Vladimir Minorsky, we read:

'The people live among the trees and saw nothing except millet. They have no grapes but posses plenty of honey from which they prepare wine [i.e. mead] and the like. They posses herds of swine which are just like herds of sheep. They burn the dead. When a man  dies, his wife, if she loves him, kills herself. They all wear shirts, and shoes over the ankles. All of them are fire-worshippers. They posses stringed instruments unknown in the Islamic countries, on which they play. Their arms are shields, javelins, and lances. ...They spend the winter in huts and underground dwellings. They posses numerous castles and fortresses. They dress mostly in linen stuff. They think it their religious duty to serve the king. They posses two towns.'

Our learned Persian is apparently wrong in thinking that the ancient Slavs were fire-worshippers, though there is evidence of a cult of the sun. ...

т.е руснакът търси 'грешката' у персийския географ. Иначе сведенията на Худуд ал-Алам за просото, за медовината на сакалибите може да са взети от самото Ибн Фадланово описание на Волжска България.

Затова приравняването 'сакалиби' = 'славяни' според мен е под съмнение, и би било по-добре, ако българския превод бе оставил непреведена оригиналната дума 'сакалиба'.

Забележете също, че Ибн Фадлан споменава многократно думите 'тюрки', 'тюркски' при описанията му на огузите, на печенегите и башкирците: "... озовахме се при племето на тюрките, известни още с името Ал-Гузия [т.е. огузите]"; "... това [башкирците] бяха най-лошите тюрки и най-мръсните"; "Печенеги: това е тюркски народ. Те са езичници и имат много овце".

Когато, обаче, Ибн Фадлан достига Волжска България, всякакви споменавания на тюрки секват. Той говори само за 'българи' и 'сакалиби/славяни'.

 

ПРИЛОЖЕНИЕ

Извлечение от Енциклопедията на Наджиб Хамадани "Сътворени чудатости"
 

ХОРЕЗМ: Това е благословена страна. Жителите й са благочестиви, държат на честта, доблестни са и се отличават с настойчивост и сериозност. Там има много големи студове. Нейните жители са воини на вярата и не допускат управници, а само справедливия падишах. Тази страна е място на висше благоденствие и процъфтяване. Големият град в тази страна е Джурджан [Угренч]. Жителите му говорят н неприятен за ухото език. Повечето от думите им съдържат буквата "з". Там има и друг град, на име Ардакурд. Неговите жители имат труден език - те крякат като жаби. Те са врагове на повелителя на правоверните - Али. Там студовете са такива, че лицето ти замръзва върху възглавницата, когато спиш, толкова е студено, че се пукат от студ гигантските дървета. Човек не може да язди от многото нахлузени върху него дрехи. Една от областите - покрайнини на Хорезм, е Хорасан, а друга покрайнина е Маверанахр. Река Джейхун замръзва около град Хорезм и така чак до Хорезмийско (Аралско) море. Реките Джейхун и Шаш (Сърдаря и Амударя) се вливат в това езеро и текат през Хорезм. В Хорезм има всякакви плодове освен орехи. Жителите на Хорезм са доблестни и обичат да пътуват. Те владеяет гузите (казахите). В страната Хорезм няма нито един рудник за скъпоценни камъни. Стоките в Хорезм са следните: камък срещу язви, бобри, солена риба, молитвени възглавници, хорезмийски празнични одежди и одеяла. Аллах по-добре знае какво още има там.

Б-1 "ХАЛАНДЖ". Такива дървета има много в безбрежните простори на Туркестан до самия Хорезм, навсякъде растат дърветата халандж. Наричат го "гората на милостивия". В тези гори живеят носорози. От това дърво изработват чинии, чаши и други вещи.

Б-2 "ХАДАНГ". Това е голямо дърво. То расте в страната на русите. Неговата кора се използва за калъфи на копия. Има и друг вид, който се нарича "хаданг с печат" (на петна). Кората му има такива рисунки, че може да се помисли, че са нарисувани от китайски живописец. Този сорт е ценен. Той прилича също така на рисувана стомана. Дървесината на хаданг (бреза) е мека и податлива за обработка, така че от нея се изготвят занаятчийски сечива, обувки и изрязват стрели. На върха на хаданг соколът си свива гнездото. В подножието на дървото пък живее хермелинът. От кората на хаданг правят каниите за саби, от него извличат мехлем за лекуване на счупени кости.

В. НАПИТКА. В пределите на страната Хорезм расте дърво, на ствола на което се прави разрез и оттам изтича гъста течност, приличаща на мед. Ако човек изпие литър от този сок, той се напива. Наричат го "дървото на напитката". Дори чрез сто хиляди заповеди не може да се вдигне отдолу нагоре нито и една капка вода. Всевишният Аллах извлича тази вода от тънки съдове триста лакти под земята на височината на дървото, превръща я в масло и формира от нея плодове като фъстъци, орехи и други.

Г. СЪОБЩЕНИЕ ЗА АТИЛСКИЯ (ВОЛЖСКИ) ГИГАНТ
Това е народ, живеещ от тази страна на реката на русите. Те са извънредно високи на ръст, а характерът им е скотски и лошав. Това са хора от вида Гог и Магог. Ахмад ибн Фадлан каза: "Чувал съм от Текин, а и царят на българите ми е разказвал, че някои хора от страната Булгар са дошли на Волга по време на разлива на реката. И от този район се вдигнало много шум и викове, че "някакъв човек се появил на повърхността на водата: ако тези хора произхождат от такъв народ, при това съседен на нас, то ние не можем да живеем в тази страна." Ние [царят] тръгнахме, докато не видяхме на река Волга някакъв човек - на ръст той беше висок дванадесет лакти, имаше голяма глава и ръце и много дълъг нос. Ние [царят] се изплашихме, обърнахме се към него с думи, но той не ни даде отговор.

Ние написахме писмо в града на народа ису, намиращ се на три месеца път оттук, и по-точно "някакъв си човек тук попадна, съобщете на царя откъде е дошъл?" А обратният отговор беше: "Донесе го водата от еди-кой си остров. Това са хора, които ходят голи като зверове. Всевишният Аллах им е дал да се хранят с риба. От хората нито един човек не може да попадне в тази област, защото когото и да сграбчи, всичко наред чупи и яде. Децата се плашели от него и умирали. Ние го вързахме за едно гигантско дърво със здрави вериги. Ако искаш, ще ти го покажа. Така те ме отведоха до подножието на огромно дърво и аз го видях да седи гол, вързан за гигантското дърво. Главата му беше колкото сандък, а коляното му бе колкото ствола на палмово дърво. Месото му бе разядено от птиците, а бездушното му тяло лежеше там.

Всяко живо същество, което се приближаваше към него, той изяждаше. Някои хора говореха, че това е великан от племето гог и магог, че водата го е отнесла и го е изхвърлила на това място.

Д-1 "ПЕЧЕНЕГИ". Това е тюркски народ. Те са езичници и имат много овце. Там постоянно има сняг. Говорят, че посланикът на ал-Мултадир-би-ллаха отишъл там и разказвал, че там е видял овце, които разчиствали снега с предните крака, търсели сухи листа и ядели сняг, а овните се влачели по земята.

Д-2. Когато от Булгар тръгнах от границата във вътрешността на тази страна, през първата нощ видях, че хоризонтът на небето почервеня, появиха се ужасяващи фигури, силуети и шумове. След това аз видях, че срещу тях се появи огромен черен облак, приличащ на върволица яхнали коне, хора с извадени мечове и стрели в ръце. Цял час този отряд нападаше другия. След това те се отдалечиха един от друг. Попитах за това царя. Той отговори: "Не знаем какво е това. Нашите деди са ни говорили , че това е вълшебна войска, в която верните и неверниците водят война помежду си. Откакто свят светува, винаги е било така и ние винаги така сме виждала тези неща."

Е-1 "БУЛГАР". Това е огромна област. В единия й край живеят неверници, които, щом видят царя си, свалят шапка и я слагат под мишницата си.

Е-2. Ако някоц убие някого, то след това го слагат в дървен сандък от дървото халандж, вдигат го на голям стълб и го оставят да умре от глад, студ и горещина.

Е-3. И още: Ако те видят ловък и умен човек, то връзват му въже на шията, стягат го към дървото и казват, че "на този му отива да служи на бога", и го оставят там докато умре.

Е-4. Има обаче хора в страната България които са близки към исляма. Тези хора са здравеняци, воини на вярата и храбри. Те са с остригани глави и носят къси кафтани. Те въртят търговия с кожи. И вярващите, и неверниците имат право да пият вино. Пияни хора не се срещат обаче.

Е-5. Булгар е разположен на брега на река Волга. От тях до изгрева на слънцето в Кузлум (в Египет) има шест месеца път. В тази област нощта трае само един час. Там има крепости като: Иасу, Мерджа, Ернас и Техшу. От България до аланите пътят трае два месеца.